Задочни репортажи за България

Както видяхме по-горе, животът в България неумолимо задължаваше всекиго, не само писателите и интелигенцията, но абсолютно всяко живо същество, да определи своята позиция. Почти всеки ден ставаше нещо, което пряко или косвено проверяваше позицията на отделния гражданин. Къде е? С кого е? Или против кого е? В името на какво? Защо? Въпросът с гражданската позиция у нас има най-страхотен, болезнен характер. В процеса на нестихващата борба у нас той е доведен понякога до най-истерична крайност и твърде често всяка заинтересована страна приема позицията на даден гражданин като единствен критерий за оценка на неговия характер, добродетели, недостатъци, талант и пр. Точно като в абсурдна драма в нашата атмосфера ехтеше нестихващият рефрен на въпроса:

КОЙ СИ ТИ?

Всички настояваха да знаят отговора на този въпрос. И съответно с него определяха своето отношение. А трагикомедията беше, че малцина можеха да отговорят с някаква положителност на такъв невероятен въпрос. Толкова повече че отговорът от вчера не непременно е валиден днес и съвсем несигурен е за утре. Картината на гражданските позиции в България беше толкова сложна и неясна, че противоречията, които се появяваха често пъти, превръщаха понятия за доблест, достойнство и честност в пълна безсмислица. Грамадната част от българските граждани претърпяха някакво развитие, което обикновено се изразяваше в скачане от едни позиции на други, в отказ от едни идеи и прегръщане на други, в смяна на постове, привилегии, място в йерархията и т.н. Колко пъти съм виждал довчерашен непокорен бунтар срещу произволите на режима внезапно да се озове от другата страна на бариерата и да се превърне в трубадур на върхушката. Колко пъти бунтът на някого излизаше добре пресметнат протест, който изискваше определено заплащане. Всъщност, нека подчертая, че мнозина от най-неприятните днешни величия у нас са бивши бунтари, които отдавна са забравили за своите бунтове и са се превърнали в най-върли гонители на всякакви нови бунтари.

За дълги години беше модно млади интелектуалци да се явяват с нещо като дръзки и непокорни лица. Те се събираха в кафенетата, които горе-долу по това време се оформиха като някакви съответствуващи декори на новия „бунтуващ“ се дух. Най-малко кафенетата като „Бамбука“, „Славянка“, „Млекото“ или напоследък „Бразилия“ бяха нещо по принцип противопоставено на строгата атмосфера на партийния клуб. Голяма част от младите писатели, художници, артисти и други имаха определени часове, в които се срещаха на кафе и приказки. И от тези кафенета някои изградиха своите кариери по-бързо, отколкото ако бяха ходили всеки ден във Висшата партийна школа. Патриотичният поход на Георги Джагаров, който го изведе близо до върха, започна именно от словоизлияния в „Бамбука“, от емоциални алкохолни компании. В тези кафенета именно най-много се говореше за гражданските позиции, в тях се решаваше кое е честно и кое не е, кой е добър писател и кой не е. И в тях всеки смяташе, че трябва да декларира критично отношение към режима или поне към неговите най-изявени представители. Неизбежният добавък към коняка и бунтарското настроение бяха и купищата клюки. Покрай всичко друго човек можеше да научи кой с кого е спал предишната вечер и какво се е случило някъде из важните места. Никога няма да забравя една сцена в „Бамбука“, която, смятам, и други помнят. Един от особняците на София по онова време беше Богдан Бенев, известен на всички с прякора Парамуна. Той беше интересен чешит, техник, който се оказа много добър художник-илюстратор и още по-интересен философ, чиито разсъждения по устройството на обществото и хората изненадваха с аритметична простота. Богдан Бенев беше направил някаква рационализация в пощите и когато на тържествено събрание му връчваха парична награда, той най-хладнокръвно бе поискал тя да му се плати в… долари, защото само с долари може да си купи това, което му-трябвало. Това беше силна публична подигравка с „Кореком“. След дългогодишна борба за паспорт за Западна Германия Богдан Бенев успя да го получи. Но когато всичко беше наред, Държавна сигурност го свали от самолета на летище „Враждебна“ и му отне без обяснения правото да пътува. Той беше безкрайно възмутен, но не промени с нищо своето отношение към света, който го заобикаляше. Та тогава, в онзи обеден час в „Бамбука“, той бавно се приближи към голямата група в средата на кафенето, където бяха поне двадесетина известни борци за правда и свобода на изкуството. Лицето на Парамуна сякаш имаше един-единствен израз — на студена присмехулност. И пресичайки вдъхновеното слово на Васил Попов, той каза със странния си, малко тенекиен глас: „Какво правите!… Мешате Джойс с коняк и играете на писатели и герои!… А цялата работа е за кокала! Чакате да ви го подхвърлят…!“