Задочни репортажи за България

По-темпераментните на масата скочиха срещу него, но той невъзмутимо се оттегли, като при вратата с убийствена усмивка добави: „Горките… не знаят, че кокалите са малко!“

Той беше невероятно прав. Само пет години по-късно три четвърти от бунтарите около тази маса щяха да се покатерят по стълбата, щяха да изтласкат „тираните“ и „догматиците“, за да се превърнат сами в най-тиранични и на-догматични представители на режима.

И все пак в кафенетата ходеха почти всички — не само кандидатите за кокала, а мнозина от онези, които плащаха прескъпо за своите последователни и безкомпромисни граждански позиции. Само времето щеше да отсее едните от другите. Но говорейки за това време, аз искам да подчертая, че в този следсталински период беше узаконена мода всеки да се представя за най-принципен борец за правдата. А за преобладаващото мнозинство тази правда се свеждаше само до тяхното собствено добро. По-късно, срещайки един или друг от тези бивши герои, седнал зад масивно бюро или приемащ чрез секретарката си, аз слушах повтарящо се едно и също обяснение, че човекът бил приел предложения му пост в името на принципите, че бивайки вътре, в апарата, той би могъл да направи много повече за правдата, отколкото отвън. Тази песен беше най-баналната. Някои от певците й толкова много настояваха на това обяснение, че се опитваха да убедят и себе си. А истината беше точно обратната, точно тази, която Смирненски така великолепно бе изразил в разказа си „Приказка за стълбата“. Един от тези борци в пийнало състояние веднъж ми каза: „А защо не! Разбери, защо ще се лъжем. Живее ми се приятен и удобен живот. Партията ми го предлага. Защо да не го приема! Всеки друг ще го приеме, без дори да се замисли! Аз не съм герой и не искам да съм герой! Един път сам се родил и искам да си живея хубаво!“