Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
Техните лица се безпокояха по различен начин. Това беше безпокойството на виновната съвест, на страха от възмездие, от последствия. Човек можеше да види множество въпросителни и уплашени погледи, чуваха се изтънели гласове, глухи покашлювания и зад всичко се разстилаше море от напрегнато чакане. Моето лично мнение е, че историята едва ли познава по-големи страхливци от хората на комунистическия режим. Те са родени параноици, които сънуват врагове посред бял ден, които си лягат вечер въоръжени до зъби. Мога да посоча списък на хора, които до ден днешен спят със заредени пистолети под възглавниците и не се срамуват да признават това.
Така че Унгария в някаква степен удовлетвори тяхната параноя. Значи имаше враг. И той беше опасен враг. Но тъй като в началото изходът не се знаеше, трябваше да се внимава. Ами ако наистина дяволският Запад влезеше в играта и заставеше Съветите да се оттеглят от Източна Европа? Тогава? И същевременно реалността на унгарската опасност може би накара мнозина да внимават за в бъдеще.
По-трудно беше човек да отгатне настроенията и мислите на нашата интелигенция. Живеех на улица „Екзарх Йосиф“ и бях съвсем наблизо до тогавашната редакция на вестник „Вечерни новини“, където по онова време се въртеше цяла група млади автори. По работа или без работа там се събирахме на приказки и сякаш оттам започна пътят на мнозина от нас — моят, Радичковият, на Антон Дончев и Димитър Мантов, които бяха съавтори в първата си книга, на Мирон Иванов и други. В редакцията току-що беше постъпило симпатично мълчаливо момче от Странджанския край — Дико Фучеджиев. Между всички ни съществуваше недекларирано добро чувство, може би защото тогава не подозирахме, че бъдещето щеше да ни предложи общ път, в средата на който имаше неизбежен кръстопът. А може би бяхме млади и невинни и нямахме ясна представа за тежестта на думите, които по-късно щяхме да произведем. Или пък (онова, което най-много искам да вярвам) всеки беше достатъчно интелигентен, за да превъзмогне всякакви предразсъдъци и се опита да отстрани нещата, които ни бяха разделили. Пазя много хубаво чувство от това време и тогавашните мои литературни връстници.
Докато се водеха боевете в Будапеща, ходех всеки ден във „Вечерни новини“ с надеждата да приказваме, някак да си чуем мислите. Ала всички бяха изчезнали. В редакцията владееше сурова, неприветлива атмосфера. Единствено Дико беше там и двамата слушахме последните новини. В течение на часове ставаше все по-ясен изходът на унгарското въстание. Представях си трагичната и отчайваща картина на омразни нашественически танкове, които смазват последната надежда на един толкова невероятно силен малък народ. Никога не съм мразил народи и държави, но тогава изпитвах най-силна ненавист и отвращение от всичко съветско. И там, в полутъмната стая, докато слушахме с Дико новините, ми се стори, по игра на въображението или по телепатия, че и той мисли и чувствува почти същото като мен. Ала когато дойде последното съобщение за края на правителството на Имре Наги, чух Дико да казва: „Гадовете получиха каквото си заслужаваха!“ „Гадовете“ бяха унгарският народ.
За миг ми се стори, че той каза това, защото бе разбрал, че аз отгатнах състоянието му, и той беше длъжен да го каже, за да защити репутацията си на млад партиен член. Години по-късно цялата кариера на Дико ме убеждаваше неведнъж, че той наистина е бил на страната на танковете. И въпреки това, въпреки големите и важни постове, които последователно заемаше и които се дават на най-верните, припомняйки си ноември 1956 година във „Вечерни новини“, аз продължавам да имам чувството, че онова мълчаливо момче тогава не беше много далеч от мен.
Гръмотевичната унгарска есен завърши дори без традиционното сиромашко лято. Зимата настъпи със стръвността на съветските танкове и София потъна в отвратителна мъгла. Ако трябва да продължа с това сравнение между хора и природа, трябва да кажа, че това беше най-унилата, най-потискащата зима от 1949–1950 година, когато нашият живот сякаш беше стигнал до дъното. Съветският съюз удари Унгария, но болката с най-остра сила откликна и у нас, защото паралелът Унгария-България беше най-очевидният.
Малко е да кажа, че всеки истински българин беше с унгарците. Те бяха нашите герои — Давидовците, които бяха излезли с гола прашка срещу чудовищно въоръжения Голиат. В нравствено отношение Давидовата прашка бе смазала Голиат. Моралната красота на унгарското народно въстание бе толкова силна и легендарна, че впоследствие партийната пропаганда трябваше да измисля реки от басни и лъжи за това, че американското разузнаване организирало всичко. В техникума по керамика едно от момчетата дръзко възкликна: „Ах, защо не сме унгарци!“