Задочни репортажи за България

Много обвинения са били отправяни срещу българската интелигенция, че съобразявайки се с действителността, била преминала изцяло на конформистки позиции. Вероятно за известна част от тази интелигенция — за кариеристите и печалбарите и особено за псевдоинтелигенцията, произведена по партийна линия, могат да се кажат и по-лоши думи, но за силното ядро от истинската наша народна по дух и сърце интелигенция никога не е ставало дума за примиренчески конформизъм или угодно живуркане с капризите на губернаторите, а тъкмо обратното — за смислена обществена борба, в която по партиен път да се преодолеят ужасните недъзи на системата. Разбрала, че Ботевата теория за физическа борба е обречена на неуспех, тази наша интелигенция (в голямата си част комунистическа) премина върху Каравелови позиции — за дълга и упорита борба, чрез която режимът да бъде върнат към чистото начало на комунистическия идеализъм. Тази интелигенция знаеше, че най-силното и оръжие бяха именно комунистическите идеали, гражданската отговорност и политическата нравственост. И оттук нататък, до чехословашките събития през 1968 година, в България щяха да важат, макар и неофициално, щяха да се ценят и приемат навред мерките и оценките на тази интелигенция, а не тези на режима. Когато режимът правеше някакъв мизерник лауреат на Димитровска награда, за да го възнагради за услугите му, общественото мнение за него не се изменяше. Той си оставаше мизерник, защото това беше оценката на истинската интелигенция. И обратното, когато режимът заклеймяваше и порицаваше или цапаше чрез платени писачи някое честно име, никой, дори самите висши представители на режима не приемаха това за истина, а се съобразяваха с оценката на истинската интелигенция. Това нейно безспорно влияние има огромно значение за подобряване донякъде на естетическия вкус и критерия на партийните ръководители, които, ако през 1956 година смятаха Стоян Даскалов и Андрей Гуляшки за големи писатели, десет години по-късно щяха да поставят на техни места Николай Хайтов и Богомил Райнов, което от естетическа гледна точка поне е напредък. Пак под влияние на оценките на тази интелигенция партията щеше да се опита по-късно да привлече в своите редици и за своята текуща кауза всичко по-способно, което щеше да се появи. Голямата борба, която щеше да се води през всички последвали години, щеше да бъде именно борбата на тази българска интелигенция срещу казионщината на режима. Много от представителите на това българско неорганизирано интелектуално течение бяха под постоянния натиск на властта, мнозина бяха изхвърлени от работа и отговорни постове и трябваше да живеят в мизерия, бяха изключвани от съюза, беше им отнета възможността въобще да се проявяват, бяха под непрестанната заплаха на Държавна сигурност, но тяхната дума продължаваше неофициално да има силата на закон.