Повелителката на бурите
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Серия: Дарковър #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Повелителката на бурите». Краткое содержание книги:
Върна се в стаята си и започна да прави дихателни упражнения, за да възстанови равновесието на психиката си. Не успя обаче да се съсредоточи, картините на битки, бури и опустошение се тълпяха в главата му. Отдъхна си, когато след време един слуга му предаде молбата на дом Михаил да отиде в приемната зала.
Очакваше да срещне пратеника от Скатфел — често бе виждал това бъдеще, но завари само господаря на Алдаран, загледал се мрачно в пода пред креслото си, и Донал, крачещ настръхнал напред-назад. Щом видя Аларт, по-младият му приятел го погледна с облекчение и няма молба.
— Настани се удобно, братовчеде — покани го дом Михаил. — Крайно се нуждаем от съветите на един добронамерен сродник.
Изнервеният от несъмненото напрежение Аларт би предпочел да остане прав или да ходи като Донал, но седна на предложения му стол. Възрастният мъж пред него помълча навъсен, подпрял брадичка на ръцете си. След малко изсумтя:
— Донал, седни и ти! Ще ме подлудиш, ако походиш още малко като освирепял воин, обладан от духа на бесен вълк! — Изчака приемният му син да седне до Аларт. — Рейхъл от Скатфел, когото не ще нарека брат, ми предаде чрез пратеника си толкова възмутителни искания, че няма как да ги приема с безразличие! Сметнал е за уместно и достойно да настоява, че трябва незабавно да избера един от по-малките му синове — забележи, още преди средата на зимата! — за свой официално провъзгласен наследник, защото нямам законен син, нито пък на моята възраст било за вярване, че ще имам тепърва. — Вдигна измачканото топче хартия и го стисна още по-силно в юмрука си. — Според него трябвало да поканя всички от околността за свидетели на церемонията, а после — каква наглост! — съм можел да доживея в мир тук малкото останали ми години, ако не ме мъчи съвестта. Кажи ми, братовчеде, какво да правя с този окаяник?!
Аларт се стресна. „Но защо пита точно мен? В името на боговете, нима очаква сериозно, че аз ще открия най-добрия за него изход?“
А Михаил добави по-меко, но и по-настоятелно:
— Аларт, години наред си се учил в Неварсин. Значи познаваш историята ни, също и всяка подробност от законите. Моля те, братовчеде, кажи ми — има ли изобщо начин да не позволя на онзи от Скатфел да докопа Владението още преди трупът ми да е изстинал в гроба?
— Сроднико, не виждам как ще те принудят да обявиш някой от племенниците си за свой наследник. Но и не знам как би попречил на синовете на Скатфел да те наследят, след като си отидеш от този свят. Законите не са никак ясни относно правата на дъщерите. — „А дори и да бяха, нима Дорилис е годна да управлява цяло Владение?“, почти отчаяно възкликна Аларт в мислите си. — Когато господарите и законниците се съгласят дъщеря да бъде наследница, обикновено смятат, че нейният съпруг е подходящ да поеме Владението в ръцете си. Значи никой не би отрекъл правото ти да оставиш всичко на съпруга на Дорилис.
— И все пак — промълви Михаил, изглаждайки нервно смачкания лист — погледни това — печатите на Сторн, Сейн Скарп и дори Дариъл са до този на Скатфел. Сякаш безмълвно ми подсказват, че ще подкрепят със сила този… този ултиматум. Вече не се чудя, че господарят на Сторн не пожела да даде ясен отговор на предложението ми да свържем родовете си с брак. Всеки от тях ще се бои да застане на моя страна, за да не превърне останалите в свои врагове. Сега вече искрено съжалявам, че Райднау затънаха във война с твоите най-близки сродници, иначе щях да предложа ръката на Дорилис на някой от тях… А се заклех, че ще подпаля крепостта, но няма да я дам на онези от Скатфел. Моля те, помогни ми да се измъкна от това тежко положение!
Първото хрумване, което сякаш само изскочи в ума на Аларт — и след миг вече се радваше, че опази мислите си от силен телепат като дом Михаил, — беше: „Деймън-Рафаел съвсем наскоро загуби съпругата си.“ После дарбата му стовари като удар видения на ужас и разруха. Спомни си как брат му го изпрати към Алдаран, изразявайки опасенията си, че някой ден този род може да покори земите от Дейлройт до Пъкъла.
Господарят на Алдаран прие мълчанието му като знак за размисъл и добави мрачно:
— Колко съжалявам, братовчеде, че ти вече си семеен. Бих ти предложил ръката на дъщеря си… Все едно, знаеш към какво се стремя. Няма ли някаква уловка в законите, която би ми позволила да обявя Донал за свой наследник?
— Татко — намеси се умолително младежът, — не започвай вражда със сродниците си заради мен. Защо да опустошаваме земите си с безсмислена война? Дано е много далеч денят, когато ще ни напуснеш, но какво ще те е грижа после в чии ръце е Алдаран?
— За мен има значение! — отсече старецът и лицето му се вкамени. — Е, Аларт, щом познаваш законите, какво би измислил, за да оставя наследството си на Донал?