Повелителката на бурите
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Серия: Дарковър #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Повелителката на бурите». Краткое содержание книги:
— Не ме разбра, Донал. Казвам ти, че предпочитам да съм с теб, без значение дали като съпруга, свободна съжителка или барагана, отколкото да се омъжа за някого, избран от баща ми без мое съгласие. Ако ще и да е принц Феликс, седнал на трона в Тендара! Вярно, баща ми ще се разгневи много, когато чуе, че открито живея с теб като твоя наложница тук, но пък така не ще може да ме пробута на друг. И ще бъда далеч от неговата ярост… или амбиции!
Той се почувства виновен. Не му стигаше смелост да се противопостави толкова неотстъпчиво на своя приемен баща. А Рената, щом скъса връзките със своя род, не би имала къде другаде да отиде. Макар да знаеше към какъв избор го подтиква достойнството — да откаже на господаря на Алдаран и веднага да се ожени за Рената, пък приемният му баща ако ще, да го обезнаследи и да го прогони.
„Да, но сърце не ми дава да се препирам с него. Как да го оставя сам срещу всички онези хищници от Скатфел, пък и останалите планински господари? Ще налетят да го разкъсат в мига, когато го видят безпомощен!“
Отново сведе глава.
— Рената, сякаш ей сега ще се пръсна на парчета. Искам да съм верен и на теб… и на баща си. Дали затова има обичай сродниците да уреждат браковете? Поне спестяват на младоженците страданията от избора…
Аларт също крачеше неспокойно из дневната на отредените му покои, сякаш неспирните колебания на изтерзания Донал отекваха и в неговата душа.
„Не биваше да го възпирам! Ако дом Михаил бе умрял от ярост, че желанието му не се е сбъднало, нима трябваше да жалим за поредния тиранин, който иска да налага волята си на околните, без да се вслушва в слабичкия гласец на съвестта си?“
За миг го отрезви мисълта, че е готов да излее върху господаря на Алдаран цялата неприязън и гняв, които бе трупал срещу баща си.
„Заради все същата прокълната размножителна програма е готов да съсипе живота на Донал, пък и на Дорилис, още преди да е пораснала, да лиши Рената от любовта на живота й! Интересува ли го изобщо друго, освен да има законен наследник с кръвта на Алдаран във вените му?“
Макар и със закъснение, разумът го принуди да бъде справедлив.
„Е, вината не е само негова. Защо Донал не е отишъл при него още щом се е влюбил в Рената? Трябвало е да помоли почтено за разрешение да се ожени за нея. А и аз съм един… Не биваше да приемам толкова сериозно молбата му за търсене на законен изход. Аз му внуших идеята да свърже с брак Донал и Дорилис, макар и формално! И точно проклетото ми ясновидство ме накара да попреча на Донал, когато беше готов да се опълчи с цялата си ярост! Отново се поддадох на страха си от нещо, което вероятно нямаше и да се случи. Моят ларан вкара всички ни в тази безизходица. Сега съм длъжен да му хвана юздите, да напипам истинската нишка на времето и някак да открия какво ни очаква всъщност…“
Толкова отдавна се стремеше към точно обратното — изцеждаше докрай психическата си енергия, за да не вижда нищо, да живее в настоящето като останалите, а не да се оставя на вечно изменчивите, измамни и безбройни пътища. Дори мисълта отново да отвори съзнанието си за виденията го разтърси като удар. Но нямаше какво друго да стори.
Залости вратата, за да не го безпокоят, и се подготви с цялата невъзмутимост, която успя да си наложи. Накрая се изпъна по гръб върху каменния под, затвори очи и започна да диша равномерно и дълбоко според наученото в Неварсин, за да прогони страха. Не спираше да се бори с надигащата се паника — не можеше, не биваше да прави това, нали цели шест години се стремеше да възпира виденията!… Най-сетне събори мислените прегради в ума си и напрегна докрай своя ларан…
И в един миг — безвременен, неизмерим, може би не повече от половин секунда, но по-дълъг от милион години за изтерзаното му съзнание — всичко нахлу наведнъж. Минало и настояще, всички дела на праотците му, довели до този момент. Зърна жена, бродеща по бреговете на Хали, неописуема красавица с почти безцветно сивите очи и косата като лунна светлина, присъщи на чиери. Мярнаха му се спомени за някогашни гори и върхове. Видя други звезди, планета, кръжаща около жълто светило, в чието небе имаше само една луна. Проникна и в черната пустош на пространството. Умираше в преспите, във вакуума, в пламъците на пожари — едновременно си отиваше от света с гибелта на хиляди. Сражаваше се и загиваше с последен крясък на бойното поле. В този разкъсал представите му миг изживя годините на стотици хиляди хора и знаеше, че тялото му се гърчи в спазмите на непоносима уплаха, че умира… Чу писъка, изтръгнал се от гърлото му, и осъзна, че полудява, никога няма да се откъсне от тази агония… Помъчи се да затръшне отново портите на този разтворил се ад, но беше твърде късно…