Пожелай ми слънчогледи
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пожелай ми слънчогледи». Краткое содержание книги:
Зъбите й са перфектни, с изкуствен тен е, чантата й е дизайнерска. И защо е в тази скъпа болница?
Оцеляла след катастрофа (карайки не друго, а мерцедес!), Лекси е изгубила част от своята памет. Или по-точно — не помни последните три години от живота си.
Сега е на път да разбере колко много неща са се променили през това време. По някакъв начин се е превърнала от 25-годишно работещо момиче в корпоративен лъв, с нов луксозен апартамент, безвъглехидратно меню и куп известни приятели. И се озовава пред съпруг с външност на гръцки бог, освен това и милионер.
Още колко загадки крие новият й свят?
Той се оказва изпълнен с тайни и интриги. Но как, за бога, е стигнала дотук? Ще си спомни ли някога? И какво ще се случи, ако си спомни всичко?
— Кобрата — мръщя се аз. — Все още не мога да повярвам, че са ме нарекли на змия.
— Кобрата — кима той и се усмихва отново. — Това го измислиха продуцентите на риалитито. Това не беше истинската ти. Въпреки че имаха известно основание. Ти се превръщаш в истинска кобра, когато става въпрос за бизнес.
— Не съм кобра! — вдигам очи.
— Казвам го в добрия смисъл — ухилва се той.
В добър смисъл ли? Как е възможно да си кобра в добрия смисъл?
Пътуваме още известно време, без да говорим. От двете ни страни са се ширнали полята. Накрая Джон пуска радиото. „Игълс“ пеят „Хотел Калифорния“, слънцето блести по прозореца и на мен ми се струва, че съм попаднала в друга страна, че съм в друг живот.
— Веднъж ми каза, че ако можеш да се върнеш назад, ще направиш всичко различно. — Гласът на Джон е по-мек отпреди. — За всичко. И за себе си… и за работата… Ерик… Всичко изглежда различно, след като надникнеш по-надълбоко.
Заболява ме, когато го чувам да споменава Ерик. Джон говори така, като че ли всичко е в миналото, но не е така. Омъжена съм. Да не говорим, че намекът му не ми харесва.
— Виж, не съм някоя празноглава златотърсачка — заявявам разпалено. — Сигурно съм обичала Ерик. Не е възможно да се омъжа за него единствено заради парите и положението му.
— Отначало си мислела, че Ерик е мъжът за теб — съгласява се Джон. — Той е очарователен, умен… интелигентен. Като си го представиш в ролята на съпруг, всичко се нарежда.
— Престани.
— Той умее да живее, измислил е еднообемното пространство. Съобразителен е, чувствителен…
— Престани. — Опитвам се да не се разсмея. Навеждам се, за да пусна радиото по-силно, за да заглуша гласа на Джон. След малко се сещам за нещо и намалявам.
— Добре, виж. Може и да сме имали връзка. Само че тя е в миналото. Това не означава… Може да съм решила да оправя нещата в брака си.
— Нищо не можеш да оправиш — настоява Джон. — Ерик не те обича.
Как е възможно да знае всичко?
— Напротив! Той сам ми го каза. И е романтичен, ако искаш да знаеш.
— Ами? — Джон никак не се трогва от думите ми. — Какво ти е казал?
— Каза, че се е влюбил в красивата ми уста, в дългите ми крака и в начина, по който нося куфарчето. — Изчервявам се от притеснение. Не мога да забравя тези негови думи.
— Това са пълни дивотии. — Джон дори не се обръща към мен.
— Нима?
— А щеше ли да те обича, ако носеше куфарчето по друг начин?
Аз онемявам.
— Ами… не знам. Това не е важно.
— Как да не е важно? Точно това е важното. Щеше ли да те обича, ако краката ти не бяха дълги?
— Не знам — тросвам се аз. — Млъквай! Беше много красив момент.
— Това са пълни глупости.
— Добре! — вирвам брадичка. — А ти какво обичаш у мен?
— Не знам. Онова, което си. Не мога да напиша списък — отвръща недоволно той.
Отново мълчим. Аз гледам напред, скръстила ръце. Джон гледа пътя, сякаш е забравил за разговора. Наближаваме Лондон и колите стават повече.
— Добре — обажда се той, когато попадаме в задръстване. — Харесвам начина, по който пропискваш насън.
— Прописквам насън ли? — учудвам се аз.
— Като катерица.
— Не бях ли кобра — отвръщам. — Реши кое от двете.
— Денем си кобра — кима той. — Вечер — катерица.
Опитвам се да остана сериозна, но не успявам. Докато пълзим напред, получавам есемес.
— Ерик е — обяснявам, след като го прочитам. — Пристигнал е в Манчестър. Търси терени за нови обекти и ще остане там няколко дни.
— Да, знам. — Джон влиза в кръгово движение.
Вече сме в покрайнините. Въздухът е станал по-сив и капка дъжд ме перва по бузата. Потръпвам и Джон вдига гюрука на мерцедеса. Следи пътя напред със сериозно изражение.
— Ерик можеше да плати дълга на баща ти, без да му мигне окото — заявява той. — Но той те остави да се оправяш сама. Дори не го споменава.
Не мога да повярвам. Не знам какво да кажа. Просто не знам.
— Парите са си негови — заявявам. — Защо да го прави? А и аз нямам нужда от ничия помощ.
— Знам. Просто казвам. Ти не приемаш нищо. Голям инат си. — Стигаме голямо кръстовище, спираме зад автобус и той ме поглежда. — Какво ще правиш сега?
— Сега ли?
— До края на деня. — Той свива рамене. — След като Ерик го няма.
Нещо в мен трепва. Лек приятен пулс, на който отказвам да обърна внимание.
— Ами… — опитвам се да говоря като делова жена. — Нищо няма да правя. Ще се прибера, ще вечерям, ще прочета папката… — Насилвам се да не нервнича. — Защо питаш?
— Нищо. — Джон също мълчи, но след малко добавя небрежно. — Някои от нещата ти са в апартамента ми. Ако искаш, ела да си ги вземеш.