Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)
- Автор: Груев Стефан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)». Краткое содержание книги:
— Тази птичка ли?… В Германия я наричат Swiedenlelen, в Швеция й казват Oot-Oot, а в Китай — Ching-Wong-Tong.
За него това нямало голямо значение — важни били чудесата на природата, мистерията на живота, тайните на околния материален свят.
Мистър Файнман пробудил интереса на сина си към чудесата на числата — към интересните им взаимоотношения и триковете на аритметиката. Когато детето го попитало що е алгебра, бащата, който не можел да даде точен отговор, се измъкнал с пример: „Гаражът и къщата струват общо двадесет хиляди долара. Каква е цената на гаража? Не можеш да отговориш, но алгебрата може!“ Години наред момчето си мечтаело за тази магична наука, която един ден ще му даде всички отговори.
Дик Файнман си направил лаборатория в своята стая, а когато приятелите на семейството се безпокоели за извършваните там опити и опасността от евентуална експлозия, майка му казвала спокойно: „Синът ми разбира от химия повече от мен и не вярвам, че иска да се хвърли във въздуха.“ Още много млад той започнал да се интересува от законите, които управляват природата, и от техните формули. Докато другите си играели на пожарникари, Дик се правел на учен под одобрителния поглед на бащата. „Един ден това момче ще влезе в Масачузетския технологичен институт — най-добрия университет в тази страна!“ — казвал гордо мистър Файнман на своите приятели.
Пророчеството се сбъднало. След завършването на Масачузетския институт Файнман бързо се утвърдил като един от най-блестящите млади учени в областта на теоретичната и експерименталната физика. Теоретиците знаят защо звъни звънеца, а експериментаторите не знаят, но могат да го поправят — тази известна максима не се отнасяше за Дик Файнман. Официално той се водеше към теоретичния отдел, но всеки път, щом се повредеше някоя изчислителна машина, викаха него да я разглоби и поправи. Това му беше станало хоби и когато тръгна да поправя и пишещите машини на секретарките, Бете реши, че трябва да му сложи спирачка: „Времето и талантите ви — подсказа му той деликатно, — трябва да се използват за решаване на по-важни задачи.“
Файнман, естествено, се подчини. Като всички „теоретици“ той изпитваше огромно уважение към Ханс Бете.
Германският емигрант Бете, който беше пристигнал в Корнел още през 1935 г., открай време изпитваше силна ненавист към нацизма. След падането на Франция реши, че трябва по някакъв начин да помогне за отбраната на Запада и се зае да изучава проникването на артилерийските снаряди в бронираните плочи. Първата му публикация в тази област беше толкова важна, че армията веднага я засекрети и дори на самия Бете, който по това време все още беше чужд гражданин, не беше позволено повече да я види.
След като работи известно време върху взривните вълни, Бете получи най-сетне разрешение за достъп до секретна информация и бе повикан в най-секретния на времето военен проект — радара. През май 1942 г. се премести от Корнел в Масачузетс, където под най-строга тайна се разработваше радарът. Опенхаймер слабо познаваше Бете — срещали се бяха от време на време на научни конференции — но през пролетта на 1942 г. той много настояваше Бете да бъде включен в разработката на бомбата. Двамата учени изпитваха дълбоко уважение един към друг и Опенхаймер беше убеден, че професорът от Корнел е много необходим за проекта „Манхатън“.
Бете се намираше вече в Масачузетс, когато по телефона и с писма Опенхаймер започна да го убеждава да се премести в Бъркли. Той му съобщи, че една малка група от физици теоретици се събира там и обсъжда възможността за създаване на атомна бомба. Опенхаймер не му разкри никакви подробности за проекта „Манхатън“ и Бете продължаваше да мисли, че в момента радарът е по-важен. Въпреки това прие поканата, защото от научна гледна точка новата работа му се струваше по-значителна. Личността на Опенхаймер също имаше значение за избора му. Въз основа на редките им срещи Бете беше убеден, че Опенхаймер е най-образованият човек, който е срещал в живота си.
На път за Бъркли Бете спря за два дни в Чикаго, където беше запознат с подробностите от стария си приятел Едуард Телър. Там научи за работата на Ферми върху реактора, за производството на плутоний и за газово-дифузионния и електромагнитния метод за пречистване. Процесът, разработван от Лорънс, му се видя изключително скъп и брутален, но пък беше поразен от интелигентността, таланта и устрема, с които Ферми работеше върху верижната реакция. Телър тръгна с него и двамата се присъединиха към Опенхаймер, Сербър и Джон ван Влек за дълги съвещания върху бомбата в Бъркли25.
25
Една от главните теми на тази среща беше идеята на Телър за бъдещата водородна „свръхбомба“. Теоретичните физици бяха подценили трудностите при създаването на атомната бомба и вече мислеха за следващата стъпка. Независимо от това бяха направени много интересни изчисления за ефективността на атомната бомба и за критичната маса.