Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)
- Автор: Груев Стефан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)». Краткое содержание книги:
Самоувереният Файнман обиколи всички групи в Чикаго и разпита такива хора като Комптън, Уигнър, Телър и Ферми. Даже успя за половин час да реши един математичен проблем, който измъчваше отдавна учените от Чикаго.
— Издължих се отчасти за уроците, които ми дадоха — докладва той на Уилсън.
Щом се върна в Принстън със събраната информация, спешно беше свикано съвещание в една от класните стаи. Пред всички посветени в тайната учени Файнман изнесе лекция за планираното създаване на атомната бомба. Като свърши, математикът Пол Олъм възкликна:
— Какъв драматичен момент! Всички чуваме за пръв път за бомбата и сме готови да заминем за Ню Мексико — в пустинята — за да я направим! Чудя се как ще опишат един ден това историческо събитие? Сигурно ще измислят някакъв тържествен и сериозен физик, които пристига с чанта тайни документи от Чикаго и разкрива секрета пред смълчаните си и изумени колеги. Глупости! Огледай се наоколо, Дик, и виж какво става! А ти самият как изглеждаш!
Файнман, по риза, стиснал в ръка купчина смачкани листове, даваше обяснения, примесвайки математични формули с вицове. Учените, захвърлили саката и сложили крака на масите, задаваха въпроси и правеха остроумни забележки. Ако някой от тях чувстваше драматизма на момента, поне не го показваше. Въпреки това след тази сбирка животът и кариерата им щяха да се променят. В цялата страна други учени, току-що научили тайната, също стягаха багажа си за Ню Мексико. В резултат на това след време Гроувс щеше да каже пред военния персонал на Лос Аламос:
— Събрахме тук най-голямата тайфа от примадони в целия свят!
32.
Гласът на Ричард Файнман се чуваше чак до края на коридора:
— Не, не, вие сте откачил!
Колегите му от Теоретичния отдел се спогледаха над сметачните си машини.
— Пак започват! — каза един от тях. — „Линейният кораб“ срещу „торпедната лодка“!
„Линейният кораб“ беше прякорът на шефа на отдела Ханс Бете — високият едър германец, признат от всички за гений в теоретичната физика. В момента той обсъждаше нещо с Дик Файнман — „торпедната лодка“ — който щом станеше дума за физика, забравяше къде се намира и с кого говори. Невъзмутимият и педантичен Бете заставаше с лице пред проблемите, анализираше ги спокойно и преминаваше през тях като линеен кораб през вълните.
Файнман го прекъсваше почти на всяко изречение, за да изрази възхищението или несъгласието си с възклицания като: „Не, вие сте откачен!“ — или: „Това са глупости!“ При всяко прекъсване Бете спокойно и аргументирано обясняваше защо смята, че е прав. Файнман се успокояваше за няколко минути, за да подскочи отново: „Това е невъзможно, вие сте луд!“ — и Бете отново спокойно обясняваше. Той уважаваше бързия ум и богатото въображение на своя по-млад колега и изпитваше удоволствие да спори с него.
Отношението на Файнман към всички беше еднакво безстрашно, дори и спрямо професор Нилс Бор, датския Нобелов лауреат и всепризнат пророк на ядрената физика. Рано една сутрин Ааге, синът на Бор, се обади на Файнман в общежитието.
— Тук е Джим Бейкър (Нилс Бор и синът му пътуваха под името Бейкър от съображения за секретност). Току-що пристигнахме и баща ми иска да обсъди с вас една своя идея.
— С мен? — попита слисаният млад физик. — Сигурен ли сте, че няма някаква грешка?
Файнман не можеше да повярва, че самият Пророк се интересува от мнението на своя млад и неизвестен колега.
Но щом Нилс Бор застана пред черната дъска и започна да обяснява идеята си, Файнман забрави с кого говори и се развика:
— Не! Това не е вярно! Не може така! — и продължи с възбуден глас да излага съображенията си.
Датският професор го изслуша търпеливо и само с една дума обори всичките му аргументи. След две минути Файнман отново го прекъсна:
— Това е щуротия! Според мен има по-добър начин!
Дискусията продължи цели два часа, като Файнман непрекъснато задаваше въпроси, критикуваше или невъздържано аплодираше. Накрая Бор каза:
— Добре, сега вече мога да говоря и с големите клечки!
По-късно Файнман попита Ааге:
— Не мога да разбера защо баща ви реши да обсъжда идеята си с мен?
— Много просто. Когато бяхме тук за първи път, баща ми ви забеляза и ми каза: „Трябва да запомня името на този младеж. Той възразява и оспорва, без да се съобразява с моята репутация. Следващия път ще обсъдя идеите си с него. Другите са прекалено възпитани, а освен това, повечето са ми били ученици.“
Бор не би могъл да намери по-добър интелектуален спаринг партньор за репетицията си преди срещата с шефовете на лабораторията от дръзкия 24-годишен учен от Лонг Айлънд. Бащата на Ричард Файнман бил бизнесмен, който нямал кой знае какви научни познания, но гледал на заобикалящия го свят с огромно любопитство. Той бил от онези бащи, които обясняват на малкия си син защо слънчевите лъчи се пречупват при залез и обръщал камъните, за да му покаже как мравките под тях се грижат за малките си. В неделя водел момчето на разходка в гората и му разказвал как дърветата се борят за оцеляване и как живеят и умират. Говорел му за миграцията на птиците и чудната им способност да се ориентират. Не знаел имената на птиците и си ги измислял: