Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Сержантът седна отново на скалата и заби поглед в земята. Членовете на взвода му се събраха и наклякаха около него. Той остана смълчан, сякаш не забелязваше присъствието им, със сбърчено чело и леко помръдваща челюст.
— Серж? — обади се Фидлър.
Сепнат, Уискиджак вдигна глава и вдиша дълбоко. Бяха се събрали всички освен Бързия Бен. Щеше да остави на Калам да запознае по-късно магьосника с подробностите.
— Така. Първоначалният план отива на боклука, тъй като целта му беше да ни убие всички. Тази част не ми харесва, затова ще го направим по моя начин и дано се измъкнем живи.
— Няма ли да подравяме градските порти? — попита Фидлър и хвърли поглед към Хедж.
— Не — отговори сержантът. — Тези морантски муниции ще ги използваме по по-добър начин. Две цели, два екипа. Калам ще води единия и с него ще е Бързия Бен и… — за миг се поколеба — и Сори. Аз ще водя другия екип. Първата ни задача е да влезем в града незабелязани. Без униформи. — Погледна Малът. — Доколкото разбрах, Зелените са ги доставили.
Лечителят кимна.
— Местна изработка. Рибарска осемнайсет стъпки, четири весла, би трябвало да ни превози през езерото съвсем лесно. Дори са включили две мрежи.
— Значи ще половим риба — каза Уискиджак. — Влизането в пристанището без улов ще изглежда подозрително. Някой от вас да е ловил някога риба?
Последва мълчание. Накрая се обади Сори:
— Аз. Много отдавна.
Уискиджак я изгледа.
— Добре. Избери който ти трябва за това.
Сори се усмихна подигравателно.
Уискиджак изруга наум и извърна погледа си от нея. Погледна двамата си специалисти по подривна дейност.
— Колко са мунициите?
— Два коша — отвърна Хедж и оправи кожената си шапка. — С детонаторите и фитилите.
— Можем да опечем цял дворец — добави възбудено Фидлър.
— Добре — каза Уискиджак. — А сега всички ме слушайте внимателно, иначе няма да се измъкнем живи от тая каша…
На една усамотена поляна сред гората Бързия Бен насипа бял пясък в кръг и седна в средата му. Взе пет подострени пръчки и ги подреди в редица пред себе си, като ги заби на различна дълбочина в глинестата пръст. Средната пръчка, най-високата, се издигаше на три стъпки над повърхността, тези от двете й страни бяха високи две стъпки, а крайните — по една.
Магьосникът разви дългото един разкрач изсушено черво. Единия край върза на примка, която затегна за централната пръчка малко под върха. Изпъна червото наляво и го уви около следващата пръчка, след това го кръстоса надясно и отново го уви. Издърпа го до най-лявата пръчка, като през това време измърмори няколко думи. Уви го два пъти и го издърпа до най-дясната, където го затегна на възел и отряза висящия край.
После се отпусна и скръсти ръце на коленете си. Челото му се сбърчи.
— Хеърлок! — Една от външните пръчки трепна, завъртя се леко и остана неподвижна. — Хеърлок! — ревна той. Този път и петте пръчки потрепериха. Средната се огъна към магьосника. Червото се изпъна и зажужа тихо.
В лицето на Бързия Бен лъхна хладен вятър и изсуши капчиците пот, избили по челото му. Главата му се изпълни с шумолене, което се усилваше, и той усети, че пропада през тъмни пещери — невидимите им стени закънтяха в ушите му, сякаш железни чукове удряха в камък. Блясъци ослепителна сребриста светлина опариха очите му, вятърът изопна кожата на лицето му.
В някаква закътана част на ума си той опази усета си за разстояние и за контрол. Вътре в това спокойствие можеше да мисли, да наблюдава и анализира.
— Хеърлок — прошепна той, — твърде далече си се спуснал. Твърде дълбоко. Губиш контрол, Хеърлок. — Но тези мисли си бяха само за него; знаеше, че куклата все още е далече.
Наблюдаваше самия себе си — как продължава, върти се, тласнат от вихъра през Пещерите на Хаоса. Хеърлок беше принуден да повтаря движенията му, само че нагоре. Изведнъж усети, че стои прав. Черната скала под нозете му сякаш се вихреше и пращеше с ярко, сияещо червено.
Огледа се и видя, че е застанал на скален стълб, който се издигаше под ъгъл; прояденият му връх бе на десетина стъпки пред него. Извърна се и погледът му проследи стълба — как потъва надолу и се губи сред издути като огромни мехове жълти облаци. За миг усети, че му се вие свят. Залитна и чу зад себе си кикот. Обърна се и видя Хеърлок, кацнал на върха — дървеното му тяло бе оцапано и опърлено, кукленските дрехи бяха провиснали и опърпани.
— Това е Стълба на Андий, нали? — попита Бързия Бен.
Топчестата глава на Хеърлок закима.
— Наполовина. Вече знаеш докъде съм стигнал, магьоснико. До самото подножие на Лабиринта, където силата добива изначалната си форма и където всичко е възможно.