Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Вонята на разпиляна магия го лъхна в лицето и той се обърна и очите му се спряха на един труп. Лежеше край овъглената трева.
— Въпросът ми си получи отговора — промълви Ток.
Тази банда я беше водил баргастки шаман. Натъкнали се бяха по някакъв начин на следа и шаманът беше разбрал от какво е оставена. Ток огледа тялото на шамана. Убит с меч в гърлото. Отприщената магия беше дошла от шамана, но не магия му се беше противопоставила. И тъкмо това беше необичайното, особено след като загиналият беше шаманът, а не онзи, когото той бе нападнал.
— Какво пък, за нея казват, че е същински ад за маговете — изсумтя Ток.
Обиколи бавно полето на битката и намери следата без особено усилие. Някои от джакатакците бяха оцелели и ако се съдеше по отпечатъците от малки ботуши, предводителката им — също. А върху тези следи се виждаха отпечатъци от мокасини. Следата възвиваше леко на запад от коловоза на търговските кервани, но все пак продължаваше на юг.
Ток се върна при коня си, яхна и го обърна. Извади лъка си от калъфа на седлото и го опъна, постави и стрела. Не можеше да се надява, че ще стигне до баргастите незабелязан. В тази равнина щяха да го видят много преди да е навлязъл в обхвата на стрелата — а този обхват доста се беше скъсил, след като бе загубил едното си око. Така че щяха да го причакат някъде с проклетите си пики. Но знаеше, че няма избор; можеше да се надява само, че ще свали един-двама от тях, преди да са го пронизали.
Изплю се отново и зачеса енергично и болезнено широкия червен белег през лицето си — с пълното съзнание, че влудяващият сърбеж все едно ще се върне всеки момент.
— О, стига! — изръмжа той и смуши коня.
Самотният хълм, който се издигаше пред адюнкта Лорн, не беше естествен. Върховете на почти заровените в земята камъни го обкръжаваха в кръг при основата. Тя се зачуди какво ли може да е погребано в него, но побърза да се отърси от лошите предчувствия. Ако тези стърчащи камъни бяха с големината на ония, които бе виждала около загадъчните гробници край Дженабарис, могилата можеше да е отпреди хилядолетия. Обърна се към двамата залитащи от умора след нея морски пехотинци и каза:
— Тук ще си направим стоянка. Ти, с арбалета, искам да залегнеш на върха.
Мъжът кимна и се затътри към тревистия връх на могилата. И той, както и другарят му, сякаш изпитаха почти облекчение, че най-после е наредила да спрат, макар да знаеха, че смъртта е само на няколко минути след тях.
Лорн изгледа другия войник. Една пика го беше поразила в лявото рамо и кръвта продължаваше да тече обилно по металния му нагръдник. За нея беше непонятно как успява да остане на крака през последния час. Той я погледна с помръкнали от примирение очи — не показваха нищо от болката, която изпитваше — и каза:
— Ще ви пазя отляво.
Лорн измъкна от ножницата дългия си меч и погледна на север. Четирима баргасти бавно се приближаваха към тях.
— Поеми този най-вляво от теб! — извика тя на войника с арбалета.
— Няма защо да се пази моят живот — изсумтя той. — Назначени сме да пазим вас, адюнкта…
— Млък! — заповяда Лорн. — Колкото по-дълго се удържите, толкова по-добре ще съм защитена.
Войникът изсумтя пак.
Четиримата баргасти настъпваха бавно, малко извън обхвата на стрелите. Двама държаха копия, другите двама стискаха къси бойни брадви. После вдясно от Лорн доехтя вик, тя се обърна натам и видя летящото към нея копие и нападащия зад него баргаст.
Лорн вдигна меча и се присви. Мечът засече летящото копие и със същото движение тя се извърна и го отметна встрани. Копието профуча покрай нея и се заби в земята вдясно.
Чу зад себе си свистенето на стрелата на арбалета. Докато се извръщаше отново към четиримата баргасти, чу болезнен вик от другата си страна — войникът до нея, изглежда, беше забравил за раната си и бе вдигнал оръжието си.
— Адюнкта, пазете се!
Баргастът вдясно извика, тя се обърна и го видя как пада, прободен от стрелата.
Четиримата воини срещу тях бяха вече само на четиридесет стъпки. Двамата с копията замахнаха и ги хвърлиха. Лорн остана на място, разбрала почти мигновено, че прицеленото към нея ще отлети много встрани. Войникът до нея залегна наляво, но недостатъчно, за да избегне копието, която го порази в дясното бедро. Удари го с такава сила, че го прониза и се заби в земята. Войникът само изпъшка и вдигна меча да отбие хвърчащата към главата му брадва.
В този момент Лорн вече влизаше в схватка с връхлитащия срещу нея баргаст. Брадвата му беше по-късо оръжие и тя използва това предимство. Той парира удара й с обкованата с мед дръжка, но Лорн вече се беше присвила в кръста, довърши лъжливия ход и се провря под брадвата. Острието на меча й улучи баргаста в гърдите и проби жилавата му кожена броня като плат.