Ламермурската невеста [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Ламермурската невеста [bg]». Краткое содержание книги:
В основата на романа лежи легенда, свързана с трагичните събития в семейството на Джеймс Долримпъл, лорд Стър (1619–1695), шотландски държавник и юрист. Скоропостижната смърт на неговата първа дъщеря Джанет, случила се само месец след нейната сватба с шотландския аристократ Дейвид Дънбар от Болдън, предизвиква множество тълкувания след обществото. Според една от версиите Джанет Долримпъл тайно тайно се е сгодила с лорд Рътуен, но по настояване на майка си, лейди Стър, била принудена да се омъжи за Дънбар. По време на първата брачна нощ в пристъп на безумие Джанет прави опит да заколи мъжа си. След месец тя умира. Уолтър Скот се възползва от тази легенда, но ситуира действието на своя сюжет в друго време и място — събитията на романа се разгръщат не в югозападната част на Шотландия, а в източните райони на страната, и половин век по-късно.
Както е винаги при Уолтър Скот, съдбата на главния герой Рейвънсууд се оказва неразривно свързана с историческите колизии на епохата. Времето на действие се отнася към 1709–1710 г. Тези години са белязани от кървави народни въстания или ожесточени конфликти между враждуващите страни в гражданската война. Във всеки случай едва ли заслужават нарекат „мирни“. Държавният преврат от 1688–1689 г. (т.нар. „Славна революция“), лишил Джеймс II Стюарт от английския престол, е извършен без широкото участие на народа и твърде малко отговаря на неговите интереси. Един от непосредствените резултати от постигнатия държавно-политически компромис е масовото обезземляване на селячеството както в Англия, така и в Шотландия, където този процес се развива особено болезнено.
През 1707 г. между Англия и Шотландия се сключва договор, според който двете държави се обединяват в Обединено кралство Великобритания. Макар Шотландия да встъпва в равноправен съюз с Англия, фактически както в икономическо, така и в политическо отношение унията от 1707 г. носи изгоди само за Англия. Шотландия се оказва страна покорена и поробена от своя по-могъщ съсед. Във връзка с с тази политическа промяна се усилват и без друго традиционните антианглийски настроения в Шотландия.
От тези настроения се възползват привържениците на Стюартите, които се опитват да привлекат шотландците на страната на свалената от власт династия. В продължение на първата половина на XVIII в. твърде често избухват метежи. А първото десетилетие на този век, по време на което се развива действието на „Ламермурската невеста“, е пропито с атмосферата на бъдещи исторически катаклизми — въстанията през 1715–1716 г. и 1745 г.
„Ламермурската невеста“ е най-мрачният от всички „шотландски“ романи на Скот. Никой друг не приключва така трагично — с гибелта на на двамата централни герои; в никой друг роман не се среща такова обилие от зловещи пророчества и предзнаменования. „Трагедия във формата на роман“ — така нарича тази книга руският литератор от XIX в. Белински.
„Ламермурската невеста“ на Уолтър Скот нееднократно бива сравняван с трагедията на Шекспир „Ромео Жулиета“ — и в едната, и в другата творба опоетизираната любов е принесена в жертва на олтара на враждата и ненавистта. Драматичността на сюжета и сравнително неголямото число на действащите лица позволяват романът „Ламермурската невеста“ да бъде приспособяван за сцена. От сценичните преработки най-висока известност получава операта на италианския композитор Доницети „Лучия ди Ламермур“, често поставяна и в наши дни.
Страхът скова не само него. Луси, бледа като платно, стоеше до Рейвънсууд и кършеше ръце от отчаяние:
— Това е тя! Пристига майка ми!
— Дори така да е — тихо се отзова Рейвънсууд. — Не си заслужава голямата тревога. Аз мисля, че завръщането на стопанката на този дом след толкова дълго отсъствие би трябвало да буди сред близките й други чувства, не смущение и страх.
— Вие не познавате лейди Аштън — отвърна Луси с пресекващ от ужас глас. — Какво ще каже, като ви види тук?
— Да, аз наистина доста дълго съм престоял в замъка ви, щом присъствието ми може да се стори осъдително на лейди Аштън — изрече Рейвънсууд с нотка на високомерие. — Мила Луси — добави той нежно и успокояващо, — вие сте като малко дете, страхувате се от лейди Аштън. Тя е от добро семейство, дама от висшето общество, жена, която познава отлично света и задълженията си по отношение на своя мъж и неговите гости.
Луси мълчаливо поклати глава в знак на несъгласие и изведнъж, сякаш майка й, която бе още на половин миля от замъка, можеше да я види и да осъди поведението й, бързо се отдръпна от Рейвънсууд; после хвана брат си под ръка и го поведе към един далечен край на терасата. Лорд-пазителят побърза да слезе долу, при портала, забравил да покани със себе си и Рейвънсууд, така че Рейвънсууд остана сам, изоставен и така да се каже, отритнат от господарите на замъка.
Подобно отношение не можеше да се хареса на младия човек, толкова горд, колкото и беден. Рейвънсууд беше се надявал, че като се откаже от стародавната вражда и приеме поканата на сър Уилям Аштън, с това ще му окаже чест и ще бъде в пълното си право да разчита на почтително отношение към себе си.
„Мога да извиня Луси — мислеше си той, — тя е още твърде млада, свенлива е и се чувствува виновна, задето се е сгодила за мен без съгласието на майка си. И все пак би трябвало да помни на кого е дала дума и да не ме принуждава да мисля, че се срамува от избора си. Що се отнася до лорд-пазителя, той, като видя каретата на лейди Аштън, съвсем се обърка, дори лицето му се измени. Ще видим как ще свърши всичко това: ако разбера, че съм излишен тук, веднага ще си замина.“
Погълнат от тези мисли, Едгар слезе от терасата и мина в конюшнята, където нареди да оседлаят коня му, та в случай на необходимост веднага да напусне замъка.
В същото време кочияшите на двете карети, чието приближаване бе предизвикало такъв смут в замъка, най-сетне взаимно се забелязаха и съобразиха, че слизайки от склона по различни пътища, те се стремят към обща цел — централната алея на парка. Лейди Аштън, която възнамеряваше да се обясни с мъжа си преди пристигането на другите гости, които и да са, заповяда да препуснат колкото може по-бързо. Видял, че колегата, му размахва яростно камшика, кочияшът на маркиза, не желаейки да накърнява достойнството си и честта на своя господар, реши като истински представител на своя бранш във всички времена и за всички народи да не отстъпва палмата на първенството. За ужас на лорд-пазителя съперничеството между кочияшите — които, хвърляйки си гневни погледи и бясно размахвайки камшици, се носеха по стръмнината с нарастваща скорост — съкращаваше и без това вече нищожния брой минути за размисъл.
Единственото, което можеше да спаси сър Аштън, би било каретите да се сблъскат и тогава или жена му, или маркизът ще си счупят врата. Не се наемаме да твърдим, че сър Аштън непременно желаеше това, но ако такова нещастие се случеше, той, можем да очакваме, нямаше за дълго да остане безутешен. Ала съдбата бе решила друго. Макар лейди Аштън да не се боеше от никого и от нищо, тя все пак разбра в какво смешно положение се поставя, като се стреми да изпревари знатния гост пред вратите на собствения си замък, затова щом приближиха алеята, нареди да позадържат конете и пусна чуждия екипаж да мине напред. Кочияшът изпълни на драго сърце указанието й, дошло тъкмо навреме, за да спаси честта му, тъй като конете на маркиза бяха по-добри или поне по-свежи от неговите. Така че той намали хода и зелената карета с целия си ескорт като вихър навлезе първа в алеята. Но веднага щом облеченият в ливрея със златни ширити кочияш на маркиза се убеди, че нему е предоставено pas d’avance, той също възприе по-бавен ход и неговата карета, придружена от многобройна свита, тържествено продължи към замъка по оградената с брястове алея. Каретата на лейди Аштън бавно я следваше отблизо.