Ламермурската невеста [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Ламермурската невеста [bg]». Краткое содержание книги:
В основата на романа лежи легенда, свързана с трагичните събития в семейството на Джеймс Долримпъл, лорд Стър (1619–1695), шотландски държавник и юрист. Скоропостижната смърт на неговата първа дъщеря Джанет, случила се само месец след нейната сватба с шотландския аристократ Дейвид Дънбар от Болдън, предизвиква множество тълкувания след обществото. Според една от версиите Джанет Долримпъл тайно тайно се е сгодила с лорд Рътуен, но по настояване на майка си, лейди Стър, била принудена да се омъжи за Дънбар. По време на първата брачна нощ в пристъп на безумие Джанет прави опит да заколи мъжа си. След месец тя умира. Уолтър Скот се възползва от тази легенда, но ситуира действието на своя сюжет в друго време и място — събитията на романа се разгръщат не в югозападната част на Шотландия, а в източните райони на страната, и половин век по-късно.
Както е винаги при Уолтър Скот, съдбата на главния герой Рейвънсууд се оказва неразривно свързана с историческите колизии на епохата. Времето на действие се отнася към 1709–1710 г. Тези години са белязани от кървави народни въстания или ожесточени конфликти между враждуващите страни в гражданската война. Във всеки случай едва ли заслужават нарекат „мирни“. Държавният преврат от 1688–1689 г. (т.нар. „Славна революция“), лишил Джеймс II Стюарт от английския престол, е извършен без широкото участие на народа и твърде малко отговаря на неговите интереси. Един от непосредствените резултати от постигнатия държавно-политически компромис е масовото обезземляване на селячеството както в Англия, така и в Шотландия, където този процес се развива особено болезнено.
През 1707 г. между Англия и Шотландия се сключва договор, според който двете държави се обединяват в Обединено кралство Великобритания. Макар Шотландия да встъпва в равноправен съюз с Англия, фактически както в икономическо, така и в политическо отношение унията от 1707 г. носи изгоди само за Англия. Шотландия се оказва страна покорена и поробена от своя по-могъщ съсед. Във връзка с с тази политическа промяна се усилват и без друго традиционните антианглийски настроения в Шотландия.
От тези настроения се възползват привържениците на Стюартите, които се опитват да привлекат шотландците на страната на свалената от власт династия. В продължение на първата половина на XVIII в. твърде често избухват метежи. А първото десетилетие на този век, по време на което се развива действието на „Ламермурската невеста“, е пропито с атмосферата на бъдещи исторически катаклизми — въстанията през 1715–1716 г. и 1745 г.
„Ламермурската невеста“ е най-мрачният от всички „шотландски“ романи на Скот. Никой друг не приключва така трагично — с гибелта на на двамата централни герои; в никой друг роман не се среща такова обилие от зловещи пророчества и предзнаменования. „Трагедия във формата на роман“ — така нарича тази книга руският литератор от XIX в. Белински.
„Ламермурската невеста“ на Уолтър Скот нееднократно бива сравняван с трагедията на Шекспир „Ромео Жулиета“ — и в едната, и в другата творба опоетизираната любов е принесена в жертва на олтара на враждата и ненавистта. Драматичността на сюжета и сравнително неголямото число на действащите лица позволяват романът „Ламермурската невеста“ да бъде приспособяван за сцена. От сценичните преработки най-висока известност получава операта на италианския композитор Доницети „Лучия ди Ламермур“, често поставяна и в наши дни.
— Уверявам ви, милорд — отвърна сър Уилям, поел от маркиза бележката на лейди Аштън, — че нямам нищо общо с това послание и не ми е известно съдържанието му; зная само, че лейди Аштън изпитва неприязън към Рейвънсууд и че тя е много избухлива. Искрено съм огорчен, ако тя е обидила с нещо вашия роднина или ако той се е засегнал от отношението й. Но надявам се, вие разбирате, че една жена…
— Трябва да се държи с високопоставените лица така, както подобава на високото й положение в обществото — довърши вместо него маркизът.
— Разбира се, милорд — призна клетият лорд-пазител, — но вземете под внимание факта, че лейди Аштън все пак е жена…
— И като такава, струва ми се — отново го прекъсна маркизът, — лейди Аштън трябва да знае задълженията си на стопанка на дома. Но ето че тя идва. Надявам се да чуя от собствените й уста кое я е накарало да нанесе такова неочаквано и нечувано оскърбление на моя близък, който, както и аз самият, е гост на нейна светлост.
В този момент в залата наистина бе влязла лейди Аштън. Бурното обяснение с мъжа й и последвалият разговор с дъщерята не й бяха попречили да се погрижи за тоалета си — облечена бе много красиво. Любезният израз на лицето и величествените маниери й придаваха онова особено великолепие, което една знатна дама трябва да притежава в такива случаи.
Маркиз А… надменно й се поклони и тя му отвърна със същото високомерие и студенина. Тогава, изтръгнал от скованата ръка на сър Уилям прословутата бележка, маркизът доближи виновницата за случилото се, възнамерявайки да й поиска обяснение, но тя побърза да го възпре с думите:
— Виждам, милорд, че се готвите да започнете неприятен разговор. Много ще съжалявам, ако такъв разговор възникне между нас особено сега, когато той може да помрачи макар съвсем за кратко почтителния прием, който ни подобава да окажем на ваша светлост. Но такива са обстоятелствата. Мистър Едгар Рейвънсууд, комуто аз отправих тази бележка, е злоупотребил с гостоприемството на нашето семейство и с доверчивостта на сър Уилям Аштън, като е изтръгнал от младото момиче обещание да встъпи с него в брак без съгласието на родителите, които никога не биха й го дали.
— Такова нещо моят родственик не може да направи! — възкликна маркизът лорд.
— Още по-малко то би могло да се очаква от дъщеря ми Луси… — обади се лорд-пазителят.
Но лейди Аштън прекъсна и двамата:
— Вашият роднина, милорд, ако мистър Рейвънсууд наистина има честта да ви бъде някакъв роднина, се е опитал тайно да спечели чувствата на едно младо и неопитно момиче. А вашата дъщеря, сър Уилям, е била дотолкова глупава, че си е позволила да поощрява претенциите на този съвсем неподходящ поклонник.
— Ако това е всичко, мадам, което сте се готвили да ни съобщите — изрече гневно лорд-пазителят, изменил на обичайната си предпазливост и сдържаност, — бих ви посъветвал да млъкнете и да не разгласявате една семейна тайна!
— Извинете, сър Уилям — отвърна спокойно лейди Аштън, — но милордът има право да знае причината, принудила ме да откажа гостоприемство на едного, когото той нарича свой роднина.
— Тази причина — възкликна гневно лорд-пазителят, — дори да има в нея поне зрънце истина, е възникнала по-късно. Защото, когато писахте вашата бележка за Рейвънсууд, още нищо не ви беше известно по този въпрос.
— И аз едва сега чувам за подобно нещо — призна маркизът. — Но доколкото сама засегнахте този деликатен въпрос, милейди, позволете да ви кажа: произходът и общественото положение на моя сродник ви задължаваха да изслушате предложението му и да му откажете в подходяща форма, дори ако той е дръзнал да отправи поглед към дъщерята на сър Уилям Аштън.
— Надявам се, не сте забравили, милорд, че в жилите на дъщеря ми тече благородната кръв на рода Дъглас!
— Родословието ви ми е добре известно, милейди — отвърна маркизът. — Вие произлизате от по-младия клон на фамилията Ангъс, а Рейвънсууд… моля за извинение, милейди, но съм принуден да ви го напомня… три пъти са се женили за девойки от по-стария клон. Всъщност достатъчно добре ми е известна истинската причина за гнева ви, милейди. Разбирам, че трудно се превъзмогват старите предубеждения, и съм готов да се съобразя с чувствата ви. Само затова не последвах моя сродник, позорно изгонен от дома ви, защото не губя надежда да ви помиря. Дори в този момент не бих желал да разгарям спора ни до свада, ето защо реших да остана в замъка ви до привечер. Тогава ще потегля след Рейвънсууд, който ме очаква на няколко мили оттук. И така, нека се постараем да обсъдим въпроса по-спокойно.