Наследникът на Империята
- Автор: Зан Тимъти
- Серия: Star Wars #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Молев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наследникът на Империята». Краткое содержание книги:
Абсолютно безшумно и леко, без никакъв драматизъм вратата се отвори.
— Стана! — невярващо прошепна Люк. Предпазливо се наведе да надникне навън, като внимаваше да не измъкне жицата от контакта.
Слънцето почти бе залязло и дърветата хвърляха дълги сенки по двора. Отпред се виждаше малка част от празното пространство между сградите, не се мяркаше никой. Той се приготви за скок, дръпна жицата от контакта и се хвърли към вратата.
Релето отчете прекъсването на веригата, вратата започна да се затваря и замалко да притисне левия му глезен, но той се извъртя във въздуха и падна на земята. Застина за миг, заслушан да чуе дали действията му няма да предизвикат някаква реакция. Но надвисналата тишина не бе нарушена от никакъв звук и след няколко секунди той се изправи и изтича до другата врата на бараката. Арту беше прав, от тази страна наистина нямаше ключалка. Люк бутна вратата, огледа се още веднъж и се вмъкна вътре.
Дроидът избухна в ентусиазирано приветствие, въртейки се безпомощно в усмирителния колан — специално изработеното за неговото тяло устройство не позволяваше на колелата му да се движат.
— Тихо, Арту — смъмри го Люк и се наведе да разгледа колана. — Стой мирно.
Безпокоеше се, че коланът може да е прикачен или по някакъв начин здраво захванат за вътрешната система на колелата на Арту. В такъв случай щяха да са нужни съответни инструменти, за да може да го освободи. Но устройството беше далеч по-просто — приковаваше дроида към пода, така че да не може да се движи. Люк освободи закопчалките, бутна настрани висящите ремъци и Арту бе свободен.
— Хайде — подкани той дроида и тръгна към вратата. Доколкото можеше да види, дворът бе все така празен.
— Корабът трябва да е някъде там — прошепна и посочи главната сграда. — Изглежда, най-добрият начин да се приближим е да заобиколим отляво, като вървим колкото може по-навътре под дърветата. Ще се справиш ли с неравния терен?
Арту изкара скенера си и след секунда изпиука предпазливо потвърждение.
— Добре. Внимавай дали някой няма да излезе от сградите.
Вечеряха под прикритието на дърветата, може би бяха изминали една четвърт от пътя до кораба, когато Арту изсвири предупредително.
— Не мърдай — прошепна Люк, сви се зад един огромен ствол, надяваше се, че са достатъчно навътре в сенките, за да ги забележат.
Черните му дрехи се сливаха с тъмната гора, но синьо-бялото на Арту изпъкваше ясно дори и отдалеч. За щастие тримата мъже, които излязоха от централната сграда, изобщо не погледнаха към тях, а тръгнаха направо към покрайнините на гората. Движеха се бързо и решително и преди да се изгубят между дърветата, и тримата едновременно извадиха бластерите си. Арту приглушено изпиука.
— И на мен не ми харесва — отвърна Люк. — Да се надяваме, че няма нищо общо с нас. Чисто ли е вече?
Дроидът изсвири утвърдително и двамата потеглиха отново. Люк се опитваше да наблюдава гората зад тях, не беше забравил завоалираните намеци на Мара за опасните хищници. Разбира се, възможно бе да го е излъгала, за да го обезкуражи от мисълта за бягство. Той така и не откри по прозореца на първата стая следи от алармено устройство, каквото според твърденията й трябваше да има. Арту изпиука отново. Люк погледна към двора и застина. От централната сграда бе излязла Мара.
Тя застана на стъпалата и разсеяно вдигна глава към небето. Тези няколко секунди му се сториха цяла вечност. Люк я наблюдаваше, дори не смееше да отклони очи от нея, за да провери дали Арту се е прикрил добре. Ако се обърнеше в тяхната посока или отидеше да провери бараката… Внезапно тя наведе глава с решително изражение на лицето. Обърна се към втората барака и отривисто тръгна към нея.
Люк въздъхна, дори не бе разбрал, че е сдържал дъха си. Все още не бяха в безопасност. Ако Мара се обърнеше наляво, можеше да ги види, но нещо във вида й подсказваше, че вниманието и мислите й са насочени някъде навътре в нея. Сякаш току-що бе взела някакво трудно решение. Мара влезе в бараката и Люк бързо пресметна възможностите.
— Хайде, Арту — прошепна той. — Тук става прекалено пренаселено. Да влезем по-навътре в гората и да излезем от другата страна на корабите.
За щастие разстоянието до главния хангар и строените в редица кораби не беше голямо, те пристигнаха след няколко минути и откриха, че изтребителя им го няма.
— Не, нямам представа, къде може да са го преместили — изръмжа Люк, като се опитваше да разгледа всичко, без да се поддава от прикритието си. — Ти не можеш ли да го засечеш?