Наследникът на Империята

— Мен ме притеснява повече, че са го преместили от спалното помещение. Това може и да означава, че щурмоваците планират да останат тук известно време.

— Карде не е споменавал такова нещо — възрази Чен.

— По това време може и да не го е знаел — сухо отговори Ландо. — Вярвай ми, веднъж и аз се бях замесил в сделка с щурмоваци — подаде бинокъла на приятеля си. — Изглежда, влизат вътре.

Наистина се бяха насочили към главната сграда. Хан наблюдаваше как се бе подредила процесията — отпред вървяха Карде и синьокожият офицер от имперската флота, след тях се точеше внушителната свита, от двете им страни маршируваха колоните щурмоваци.

— Някаква идея, кой може да е оня с червените очи? — попита той Чен.

— Мисля, че е върховен адмирал или нещо такова. Преди известно време стана главнокомандващ флотата. Не знам как се казва.

Хан се обърна към Ландо и срещна разбиращия поглед на приятеля си.

— Върховен адмирал? — предпазливо повтори Ландо.

— Да. Вижте, те се прибират, няма какво повече да наблюдаваме. Може ли да се…

— Да се връщаме на „Сокол“ — промърмори Хан, прибра бинокъла в калъфа на колана и започна пълзешком да се изтегля назад от дървото, зад което се бяха прикрили.

Върховен адмирал. Нищо чудно, че напоследък галактиката се струва тясна на Новата република.

— Предполагам, че в „Сокол“ едва ли имаш сведения за върховните адмирали на Империята — прошепна Ландо, докато пълзеше до него.

— Нямам — отвърна Хан. — Но в архивите в Корускант ще открием.

— Чудесно — думата бе погълната от шумното съскане на тревата, която се прегъваше под телата нм, докато пълзяха към кораба. — Да се надяваме, че ще останем живи достатъчно дълго, за да занесем новината там.

— Ще се справим — мрачно го увери Хан. — Ще останем тук, за да разберем каква игра е замислил Карде, и после ще се измъкнем. Дори ако трябва да излетим със защитната мрежа върху кораба.

Люк разсеяно си помисли, че най-странното нещо при идването в съзнание този път е, че не изпитва никаква болка. А би трябвало да е доста понатъртен. Ако съдеше от спомена за последните секунди и от натрошените дървета, които се виждаха през изпочупения таван на изтребителя, би трябвало да се смята за късметлия заради това, че е оцелял, да не говорим, ако е останал и незасегнат. Явно предпазните колани и въздушната възглавница бяха подпомогнати от нещо по-сложно, може би от авариен компенсатор на ускорението.

Зад него се чу пронизващо костите електронно пиукане.

— Добре ли си, Арту? — извика той, измъкна се от креслото и тромаво започна да се изкачва по наклонения под. — Дръж се, идвам!

При сблъсъка релето за обработка на информация на дроида се бе счупило, но както изглеждаше, беше се отървал само с това и с няколко незначителни вдлъбнатини по корпуса.

— По-добре да изчезваме от тук — каза Люк и го освободи от предпазните колани. — Другият ичтребитс.1 може да се върне всеки миг с още подкрепления.

С усилие замъкна Арту назад към кърмата. Люкът се отвори без особена съпротива, той скочи на земята и се огледа.

Вторият изтребител нямаше да доведе никакви подкрепления. Беше се разбил задно с тях и сега беше в по-тежко състояние от техния, ако това бе възможно.