Наследникът на Империята
- Автор: Зан Тимъти
- Серия: Star Wars #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Молев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наследникът на Империята». Краткое содержание книги:
— Свържи се с Чин — нареди той на Мара. — Кажи му, че имаме посетители от имперската флота, нека да организира подготовката за подходящото им посрещане. След това иди до осма площадка и кажи на Авис да премести „Хилядолетен сокол“ по-навътре в гората. Иди там лично, от „Химера“ и совалките сигурно ще подслушват честотите ни.
— Какво ще правим със Соло и Калризиан?
Карде облиза нервно устни:
— Ще ги скрием някъде, разбира се. Може би е най-добре в гората, около кораба им. С това ще се заема лично аз.
— Защо не ги предадеш на Траун?
Той се извърна към нея. Очите му пламтяха, но лицето бе сковано, не издаваше бушуващите в него чувства.
— Без да има предложена награда за тях? — попита той. — Разчитайки единствено на щедростта на върховния адмирал?
— За мен наградата не е непреодолима причина — безцеремонно отвърна Мара.
— И за мен не е — отвърна студено Карде. — Непреодолимо е това, че са наши гости. Седели са на нашата маса и са яли от храната ни. Все едно дали ти харесва или не, под наша закрила са.
Мара стисна устни и попита подигравателно:
— Тези правила на гостоприемството и за Скайуокър ли се отнасят?
— Много добре знаеш, че това е съвсем различен случай — отговори той. — Но сега не е нито времето, нито мястото да го предаваме на Империята, дори и окончателно да решим това. Разбираш ли?
— Не — изръмжа тя. — Не разбирам!
Карде я изгледа остро, изкушавайки се да й каже, че не е нужно да разбира, а трябва просто да се подчинява. Вместо това обясни:
— Въпрос на съотношение на силите. Не сме в позиция да се пазарим, когато над нас кръжи имперски звезден разрушител. Не бих сключил сделка при такива обстоятелства, дори Траун да бе най-честният клиент в галактиката. А той изобщо не е такъв. Сега разбираш ли?
Тя си пое дълбоко дъх и бавно издиша.
— Не съм съгласна — стисна зъби, — но ще приема решението ти.
— Благодаря. След като Траун си замине, можеш да попиташ генерал Калризиан за опасностите при сключването на сделки, когато около теб е пълно с щурмоваци — той погледна към екрана — И така, ще преместим „Сокол“, Соло и Калризиан. Скайуокър и дроидът нека си стоят на мястото, четвърта барака е достатъчно добре прикрита, на нея може да попадне само човек, решен да претърсва всичко.
— А ако Траун реши да обиколи всичко?
— Тогава наистина ще имаме неприятности — спокойно се съгласи Карде. — Но, от друга страна, дълбоко се съмнявам, че Траун би слязъл долу, ако смята, че има опасност от въоръжено стълкновение. Хората от висшия команден ешелон не са получили постовете си, рискувайки ненужно живота си — кимна към вратата. — Стига толкова приказки. Имаш да изпълняваш задълженията си, а и аз имам работа. Да вървим.
Мара кимна и се обърна към вратата, но той я спря, изведнъж сетил се за нещо:
— Къде прибра лазерния меч на Скайуокър?
— В моята стая. Защо?
— По-добре го премести някъде. Не ми се вярва, че могат да го намерят, но по-добре да не рискуваме. Сложи го в резонаторните камери в трета барака, те би трябвало да осигурят достатъчно добра защита срещу сканирането с насочени лъчи.
— Добре — тя го изгледа замислено: — Какво беше онова за междузвездните бойни кораби?
— Чу всичко, което казах.
— Знам, питам за нервната ти реакция. Той се намръщи:
— Мислех, че съм успял да я прикрия.
— Аз я забелязах — очаквателно го гледаше тя.
Карде облиза устни:
— Ще си поговорим за това по-късно. Сега имаме по-спешна работа.
Мара го изгледа изучаващо, кимна и излезе. Карде си пое дълбоко въздух и се изправи. Най-належащо бе да се върне в трапезарията и да съобщи на гостите внезапната промяна в плановете. След това трябваше да се приготви за срещата лице в лице с най-опасния мъж на Империята. Щяха да разговарят за Скайуокър и свободни бойни кораби.
Очертаваше се изключително интересна вечер.
— Добре, Арту — извика Люк, след като успя да направи последната връзка. — Вече съм готов да опитам. Стискай палци.
От съседната стая долетя объркано електронно пиукане и той реши, че по всяка вероятност дроидът му напомня, че не разполага с пръсти. Погледна към дясната си ръка, размърда пръсти и почувства неприятно притъпено боцкащо изтръпване. Повече от пет години не си бе помислял за дясната си ръка като прикрепена към рамото машина. Сега изненадващо не можеше да я възприеме по друг начин.
Арту нетърпеливо избръмча.
— Добре — извика Люк, отърси се от мислите за ръката, хвана жицата и я насочи към правилния според него контакт. Изведнъж осъзна, че ръката можеше да бъде направена само с една батерия и в такъв случай нямаше да му свърши никаква работа. — Включвам! — извика той и пъхна жицата в контакта.