Трийсет и пета и други години
- Автор: Рибаков Анатолий
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Трийсет и пета и други години». Краткое содержание книги:
Кой от тези варианти е по-добрият? И в двата случая „слага под ножа“ и тримата: Елсбейн, Ершилов и бръснаря. Но Елсбейн е виновен — да не е разказвал провокационни вицове, и Ершилов е виновен — да е реагирал като партиец, Сергей Алексеевич пък си е доносник, и в единия, и в другия случай нищо няма да му сторят. А на него, на Вадим, му вършат работа и двата варианта, там, на място, в кабинета на Лубянка ще реши кой да предпочете.
И все пак Вадим беше нервен, мислите му се объркваха. Плашеше го новата среща с Алтман, тоя негов тъжен поглед, който неочаквано се превръщаше в палаческо примижаване, тази тъпа, непробиваема монотонност на говора му с неочакваните гневни избухвания и истерични викове. Ужас!
А, от друга страна, го терзаеше, измъчваше, не му даваше мира неопределеността, неизвестността. Дано го извика по-скоро, да го изслуша, да си запише каквото трябва и да успокои Вадим, та нали той честно изпълнява дълга си. Вярно, може да се засуче дело, но Ершилов ще се измъкне — твърде голяма фигура е, няма да вдигнат ръка срещу него, а пък Елсбейн — кучета го яли, да се оправя както ще, нека си признае кой му е разказал тази гадост и да обясни защо я разнася по цял ресторант.
Да, дано го извика по-скоро. Вадим си седеше вкъщи, очакваше да му се обадят по телефона, а ако трябваше да излезе, строго заръчваше на Феня да пита кой се обажда и да си записва. Феня не си записваше имената, Вадим изпадаше в бяс, удряше с юмрук по масата, макар да знаеше, че повикванията от НКВД не се предават чрез домашните помощнички.
— На руски ти казах — записвай, ето, специално за тебе съм сложил до телефона лист и молив. Толкова ли е трудно да извъртиш няколко букви?
Но Феня не искаше да „извърта букви“ и на другия ден му докладваше — обажда се някакъв мъж, не каза кой е.
— А ти попита ли го?
— Попитах го, но той затвори телефона.
Или:
— Не си каза името, само попита кога ще се приберете.
— И ти какво му каза?
— Че какво?! Рекох му: довечера ще си дойде.
— Нали ти заръчах да кажеш: ще си дойде в седем часа.
— Ми така му казах: в седем.
— Казала си ти! Нищо не си казала!
— Не, казах му.
Но защо Алтман не се обажда, дяволите да го вземат дано! Може да е в отпуск или пък да са прекратили делото… Юрка е казал на Алтман: „Аз познавам Вадим Марасевич. Наше момче е, наш човек!“
„Наше момче, наш човек!“ Сериозни думи, стабилни думи. Винаги му се бе искало те да го имат за свой, за свое момче, за свой човек. И в училище, и в университета му се бе искало — не „наш другар“, а именно „наш човек“. „Другар“ е нещо дежурно, временно, а „човек“ е устойчиво, вечно понятие.
Сигурно Юрка точно така е казал: „Наше момче, наш човек“ — и Алтман е изхвърлил онзи глупашки протокол. Добре би било да се обади на Юра, да попита, някак да подразбере, но е неудобно да му се обажда, пък и Юра нищо няма да му каже, достатъчно е, дето му намекна за вица, всъщност и това нямаше право да върши. Той постъпи благородно, Юра е чудесно момче и не бива да иска от него нищо повече, ще бъде недипломатично.
Мина месец, втори, животът се върна в обичайното си русло и Вадим взе да разсъждава по-спокойно: дори ако предположим, че Алтман е бил в отпуск, той отдавна се е върнал, у нас няма отпуски по три месеца. Може да са го уволнили, какво пък, още по-добре, значи на негово място е дошъл някой по-умен, веднага е видял, че делото на Вадим е изсмукано от пръстите и го е прекратил. А най-важното, Юрка сигурно е казал за него нещо положително, тъй и тъй, оставете на мира нашето момче.
Вадим се успокои окончателно. Във вестници и списания отново взеха да се появяват негови статии, от различни трибуни той громеше и изобличаваше.
Бяха доволни от него. Дори Владимир Владимирович Ермилов го похвали.
— Браво, правилно разсъждаваш!
23.
След разговора с Ежов Рейнголд се преобрази. Сега той не само изобличаваше троцкистко-зиновиевските заговорници и подписваше всичко, което му поднасяше Шарок, но и допълваше много неща, като правеше показанията си още по-остри и убедителни.
Шарок можеше само да се досеща какво му е обещал Ежов, за какво са се споразумели. Обещали са му живота, потвърдили са невинността му, обявили са му волята на партията — това е ясно, но от чие име? Името на Ежов е авторитетно, но дали Рейнголд се е задоволил с него, дали не са му съобщили за волята на някой още по-голям човек, след което той се е почувствувал участник в извънредно важна партийно-държавна акция? У Рейнголд отново проличаха особено омразните на Шарок черти: интелектуално високомерие, царствена властност. Той заменяше в протокола формулировките на Шарок с по-изкусни и грамотни, казваше: „пишете така“, когато би могъл да предложи: „а няма ли да е по-добре така“, веднъж, след като прочете записаното от Шарок, се намръщи: „Лошо, ще го напишем другояче“ — и без да дочака съгласието му, написа нов текст.