Трийсет и пета и други години
- Автор: Рибаков Анатолий
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Трийсет и пета и други години». Краткое содержание книги:
— Няма съветски човек, който поне веднъж да не е казал нещо антисъветско — заяви Юра.
Ама че разсъжденийце, а — помисли си Вадим.
— В такъв случай аз съм изключение — отговори той, — не водя такива разговори. И перспективата да давам обяснения на този Алтман никак не ми харесва. Бих могъл да се обърна към ръководството на Съюза на писателите, към Алексей Максимович Горки най-сетне, но имах глупостта да обещая на Алтман, че на никого няма да казвам.
Шарок се приведе над масата, приближи лице до Вадимовото.
— Поел си такова задължение, тъй ли?
— Да.
— Ами защо тогава ми каза?
— Но нали ти работиш там — плахо отговори Вадим, разбрал, че пак е направил глупост.
Шарок рязко избута чинията.
— Разбираш ли в какво положение ме постави?
— Юра…
— Юра, та Юра… — и той като Алтман раздразнено повтаряше думите на Вадим. — Какво Юра?! Хората са ти се доверили, ти си поел задължение да мълчиш и не изпълняваш задължението си. Работел съм там… Откъде знаеш като какъв работя?! Може да съм портиер!
Той отново замълча, после мрачно каза:
— Аз съм служител в това учреждение, пред мен е разгласена служебна тайна и съм длъжен да докладвам за това на началството си.
Вадим го гледаше слисано.
— Да, да — раздразнено продължи Шарок, — това е мой служебен дълг. Ти каза на мен, каква е гаранцията, че няма да кажеш и другиму? И че няма да добавиш: „Един познат работи там, разказах му всичко, той ще ми помогне.“
— Юра, как можеш да говориш така?
— Защо да не мога? Щом ме поставяш в такова деликатно положение, аз мога всичко, всичко!
— Юра, повярвай ми…
— Аз не мога да не изпълня дълга си — заяви Шарок, — особеностите на нашето учреждение задължават всеки сътрудник да докладва на началството всичко, което се отнася до това учреждение.
Стана от масата, погледна часовника си.
— Време е да тръгвам.
— Юра, нима ще направиш това?
Вадим умолително се взираше в очите му.
Без да поглежда Вадим, Шарок мрачно попита:
— Обещаваш ли да не казваш на никого за нашия разговор? Впрочем защо ли те питам, нали и на Алтман си обещал.
Вадим сложи ръце на гърдите си.
— Кълна ти се… На никого нито дума. Освен на теб, на никого нищо не съм казвал, повярвай ми. Ти си единственият, на когото се осмелих да кажа. Мислех…
Шарок го прекъсна:
— Вече каза какво си мислил, не се повтаряй. Моят приятелски съвет е: не се оплитай повече, на никого нито дума — нито за разпита, нито за разговора с мен. Престани да бърбориш наляво и надясно, продължавай да живееш, както си живял досега, инак ще се сетят, че ти се е случило нещо и ще те принудят да го кажеш.
— Кой ще се сети, кой ще ме принуди? — смая се Вадим.
— Който трябва — внушително отвърна Шарок, — не може да са те извикали просто така. У нас нищо не се върши просто така, ние не безпокоим хората напразно, не гърмим с топ по врабци. Извикали са те, разпитали са те, съставили са протокол, предупредили са те, че не бива да разгласяваш това, значи има нещо, и то нещо сериозно. Знаеш ли какво всъщност представляват хората около тебе?! Ти си мислиш — дреболии. Няма дреболии! Много добре разбирам, че нито ти, нито баща ти сте водили антисъветски разговори. Но ти се виждаш с хора не само вкъщи. Виждаш се с много хора, Вадик, имаш широки познанства, аз прекрасно знам това. Поровѝ в паметта си.
Внимателно погледна Вадим и многозначително допълни:
— Един виц, разказан или чут — ето ги готова присъда.
Облече шинела, закопча го.
— Е, хайде!
Но един малък лъч надежда все пак проблесна.
Вечерта Вадим отиваше по Арбат към Смоленския площад покрай блока на Шарок, надникна в тунела към двора, там беше техният вход, и отново помисли с благодарност за Юрка. Все пак добро момче е Шарок, все пак е истински приятел. Не го изостави в бедата. Намекна му, даде му да разбере, че причината може да бъде и един виц. О, господи, да се затриеш заради един виц!
Заизравя от паметта си чутите напоследък шеги, вицове. Все глупости, празни приказки. Пък и вицовете се разказваха винаги насаме, набързо, в движение. „Чувал ли си тоя?“ „Не съм го чувал.“ От всичко, което си спомни, само вицът за Радек и Сталин можеше да се сметне донякъде за зловреден. Но от кого го чу? Елсбейн, литературоведът Елсбейн, именно той му го каза. Вадим обядваше в ресторанта на писателския клуб със своя по-стар другар и покровител Ершилов. На прага застана Елсбейн, огледа салона и странишком, странишком пое към тяхната маса — куцаше и затова вървеше с издадено напред рамо. Ершилов издърпа стол за него, Вадим се понамръщи: не му харесваше този тип. Служебна усмивчица, щъкащи очички.