Последна саможертва
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #6
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Диана Янакиева Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последна саможертва». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и влaдеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли – хранещи се с невинни жертви. Дампирите – полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
Карп. И сега, макар и лишена от духа и обладана от дявола,
Соня Карп все още продължаваше да отглежда цветя.
– Да – казах. – Това е нейната къща. – Дмитрий приближи
предната веранда, оглеждайки всяка подробност. Понечих да
го последвам, но се спрях. – Какво правиш? – попитах с нисък
глас. – Тя може да те види.
Той се върна при мен.
– Онези плътни завеси. Не пропускат никаква светлина и тя
няма да види нищо. Това означава също, че тя обитава първия
етаж на къщата, а не сутерена.
Не беше трудно да проследя мисълта му.
– Това са добри новини за нас. – Когато миналата година
ме плениха стригои, заедно с приятелите ми ни държаха в су-
терен. Не само че беше удобно за стригоите, тъй като по този
начин избягваха слънцето, но и имаше по-малко възможности
за бягство. За стригоите беше лесно да приклещят жертвата си
в сутерен. Колкото повече врати и прозорци имаше, толкова
по-добре за нас.
– Ще огледам от другата страна – рече Дмитрий и се запъти
към задния двор.
Забързах след него и го улових за ръката.
– Остави на мен. Аз ще усетя всеки стригой. – Не че тя ще
излезе навън, но... ами, просто за всеки случай.
Той се поколеба и у мен се надигна раздразнение – явно се
съмняваше в способностите ми.
– Добре. Бъди внимателна – кимна той.
Осъзнах, че той просто се тревожи за мен.
Заобиколих възможно най-безшумно къщата и много скоро
открих, че дървената ограда пречеше да се види задният двор.
Боях се, че ако се покатеря на нея, шумът може да привлече
вниманието на Соня, и се замислих какво да предприема. Раз-
решението на проблема ме осени, когато видях големия камък
близо до оградата. Издърпах го и се качих на него. Не беше
достатъчно високо, за да огледам всичко, но можех да стигна
до върха на оградата и да се изкача с минимален шум.
222
п о с л е д н а с а м о ж е р т в а
Беше, все едно да надникнеш в райската градина. Цветята
отпред бяха само прелюдия. Вътрешният двор бе избуял от
рози, магнолии, ябълкови дървета и милион други цветя, ка-
квито изобщо не бях виждала. Беше истински рай на цветове
и багри. Огледах всичко внимателно и побързах да се върна
при Дмитрий. Сидни все още стоеше до колата.
– Врата към вътрешния двор и два прозореца, закрити със
завеси – докладвах. Има също дървен шезлонг, лопата и ръчна
количка.
– Някакви вили?
– За нещастие не, но пред оградата има голям камък. Макар
че ще е трудно да го завлечем в двора. По-добре да го използ-
ваме, за да се прехвърлим през оградата, която между другото
няма порта. Тя си е направила истинска крепост.
Той кимна разбиращо и без повече приказки знаех какво
трябва да се направи. Взехме желязната верига от колата и я
връчихме на Сидни. Казахме ѝ да ни чака отвън – с точните
инструкции да потегли, ако не се появим до половин час. Ни-
как не ми се искаше да ѝ го казвам – изражението на лицето
на Сидни ясно показваше, че тя още по-малко иска да чува по-
добни неща, – но беше необходимо. Ако не се справехме със
Соня за това време, нямаше изобщо да го направим – или да
си тръгнем живи. Ако успеехме да я неутрализираме, щяхме
да дадем на Сидни някакъв сигнал, за да дойде с веригата.
Кехлибарените очи на Сидни бяха пълни с тревога, докато
ни наблюдаваше как се отправяме към къщата. За малко да я
подкача какво толкова се притеснява за някакви си дяволски
създания на мрака, но се спрях тъкмо навреме. Тя може и да
ненавиждаше и да се отвращаваше от всички други дампири
и морои по земята, но някак си неусетно, в процеса на общу-
ване, бе започнала да харесва мен и Дмитрий. А това не беше
нещо, заслужаващо подигравка.
Дмитрий се качи на камъка и огледа двора. Промърмори
няколко последни инструкции, улови ме за ръката и ми помог-
на да се прехвърля през оградата. Беше достатъчно висок, за
да успее да го стори лесно и тихо – макар и не съвсем безшум-
но. Последва ме след миг и се приземи до мен с меко тупване.
Затичахме се към къщата. Ако Соня ни беше чула, няма-
223
р и ш е л м и й д
ше смисъл да губим време. Трябваше да се възползваме и от
най-малкото предимство. Дмитрий грабна лопатата и удари
силно стъклото с нея – веднъж, два пъти. Първият удар беше
на височината на главата ми, вторият по-ниско. С всеки удар
стъклото се напукваше все повече. Веднага след втория удар
се засилих с ръчната количка и я ударих във вратата. Щеше