Последна саможертва

Думите му бяха налудничаво бръщолевене, но някак тайн-

ствено приличаха на това, което понякога говореше Ейдриън.

Цялата работа никак не ми се нравеше. Преструвайки се, че

Робърт не е в стаята, отново се извърнах към Виктор.

– Знаеш ли нещо за нея? Кои са роднините ѝ?

Той поклати глава.

– Тя има голямо семейство.

Вдигнах отчаяно ръце.

– Не може ли да си по-полезен? Държиш се, все едно знаеш

много неща, но ни казваш само това, което вече сме узнали!

Изобщо не помагаш!

– Помощта има много форми, Роуз. Открихте ли Соня?

– Да. Е, не съвсем – побързах да се поправя. – Знаем къде

е. Утре ще отидем при нея и ще я разпитаме.

Изражението на Виктор съвсем ясно показваше за колко

абсурдна смята идеята.

– Сигурен съм, че ще гори от желание да ви помогне.

 216 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

Свих рамене.

– Дмитрий е много убедителен.

– И аз така съм чувал – подсмихна се Виктор. – Но Соня

Карп не е впечатлителна тийнейджърка. – Замислих се дали

да не го халосам, но Робърт можеше да използва силата си.

Виктор явно не се трогна от гнева ми. – Кажи ми къде сте. Ние

ще дойдем при вас.

Поредната дилема. Не мислех, че братята биха могли да

направят кой знае колко. Но появата му в плът и кръв можеше

да улесни залавянето му. Освен това, ако беше край мен фи-

зически, може би щеше да престане да прекъсва сънищата ми.

– Ние сме в Кентъки – осведомих го накрая. – Париж, Кен-

тъки. – Съобщих му и останалата информация, която имахме

за синята къща.

– Утре ще бъдем там – обеща Виктор.

– Тогава къде сте сега...

И точно както предишния път, Робърт прекрати рязко съня,

зарязвайки ме с отворена уста. В какво се бях забъркала с

тези двамата? Преди да успея да го обмисля както трябва,

бях пренесена в друг сън, създаден от магията на духа. Мили

Боже! Наистина беше дежа вю. Всички искаха да говорят с

мен в съня ми. За щастие, както и последния път, второто по-

сещение беше от Ейдриън.

Този път бяхме в балната зала, където се бе състояла сеси-

ята на Кралския съвет. Нямаше столове или хора и стъпките

ми отекваха по полирания дървен под. Залата, която беше тол-

кова величествена и вдъхваща страхопочитание, когато в нея

се заседаваше, сега излъчваше самотна и злокобна атмосфера.

Ейдриън стоеше близо до един от високите сводести про-

зорци. Когато го прегърнах, ме удостои с една от дяволитите

си усмивки. Имайки предвид колко мръсно и кърваво беше

всичко в реалния свят, той изглеждаше чист и съвършен.

– Направи го. – Целунах го леко по устните. – Накара ги

да номинират Лиса. – При последната ни среща насън, когато

осъзнах, че в предложението на Виктор има известна логика,

трябваше доста да се изпотя, докато убедя Ейдриън, че идеята

за номинацията е добра. Особено след като и аз самата не бях