Последна саможертва
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #6
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Диана Янакиева Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последна саможертва». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и влaдеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли – хранещи се с невинни жертви. Дампирите – полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
самоконтрол. Все пак трябваше да го предупредя.
– Нуждаем се от нея... не забравяй, че тя ни е нужна.
Той ми кимна леко и в този миг се появи Сидни, влачейки
веригата. При вида на сцената, очите ѝ се разшириха изумено
и тя се спря за миг, сетне забърза към нас. Още малко и ще я
превърнем във воин, помислих си.
Двамата с Дмитрий се заехме със следващата си задача.
Вече бяхме открили най-доброто място, където да завържем
Соня: тежкото, дълбоко кресло в ъгъла. Повдигнахме я – ко-
ето си беше доста опасно, защото тя не спираше да се извива
и мята – и я стоварихме в креслото. После, без да отмества
кола от врата ѝ, Дмитрий я притисна надолу, докато аз грабнах
веригата.
Нямаше време за прецизни подробности. Просто започнах
да я омотавам с нея, първо около краката, след това около
тялото, като привързвах ръцете към торса ѝ. Слава Богу, че
Дмитрий беше купил дълга верига, и аз трескаво я увих около
креслото.
Когато най-после веригата свърши, Соня беше здраво при-
вързана и напълно обездвижена. Би ли могла да се освобо-
ди? Абсолютно. Но със сребърен кол, притиснат към врата ѝ?
Не беше толкова лесно. С двете едновременно... ами, засега
я бяхме заковали. Това беше най-доброто, което можехме да
сторим.
С Дмитрий си разменихме кратки и изтощени погледи.
Чувствах се замаяна, но се опитвах да се преборя със свето-
въртежа, защото ни предстоеше още много работа.
– Време е за разпит – процедих сурово.
226
Г л а в а 1 7
Разпитът не протече особено добре.
О, разбира се, отправихме множество заплахи и използва-
хме коловете си като уреди за мъчение, но нищо не постиг-
нахме. Дмитрий все още беше плашещ, докато се разправяше със
Соня, но след срива с Донован внимаваше да не изпадне отново
в необуздан гняв. В перспектива това беше добре за него, но не
му помагаше да изтръгне отговори от Соня. Всичко се усложня-
ваше и от това, че ние всъщност нямахме конкретен въпрос към
нея. Просто я обстрелвахме с различни питания. Дали знае за съ-
ществуването на друг Драгомир? Роднина ли е с майката? Къде е
майката на детето? Нещата се влошиха още повече, когато Соня
разбра, че твърде много се нуждаем от нея, за да я убием, неза-
висимо колко я заплашвахме със сребърния кол.
Продължавахме така вече цял час и започвахме да се
чувстваме изцедени. Поне аз. Облегнах се на стената близо до
Соня и макар че колът ми бе изваден и готов за атака, малко
повече се осланях на стената да ме държи права, отколкото ми
се щеше да призная. През последните минути се бе възцарило
мълчание. Дори Соня се бе отказала от ръмжащите си запла-
хи. Тя просто чакаше, застанала нащрек, без съмнение плани-
раща бягството си и уверена, че ние ще се уморим преди нея.
Тишината беше по-застрашителна от всички заплахи на света.
Бях свикнала на типичните за стригоите словесни заплахи. Но
не съм очаквала колко вледеняваща и злокобна може да бъде
силата на мълчаливата заплаха.
227
р и ш е л м и й д
– Какво е станало с главата ти, Роуз? – попита ме Дмитрий,
внезапно зърнал нещо.
Бях изключила за малко и ми трябваше секунда, за да осъз-
ная, че говори на мен.
– А? – Отметнах косата, закриваща част от челото ми. Пръ-
стите ми напипаха нещо лепкаво и аз си спомних смътно за
удара в масичката. Свих рамене, без да обръщам внимание на
замаяността, която усещах.
– Добре съм.
Дмитрий стрелна Сидни с поглед.
– Сложи я да легне и почисти раната. Не ѝ позволявай да
заспи, докато не разберем дали няма мозъчно сътресение.
– Не, не мога – възпротивих се. – Не мога да те оставя сам
с нея...
– Добре съм – прекъсна ме той. – Почини си, за да можеш да
ми помогнеш по-късно. Няма да си ми от полза, ако припаднеш.
Продължавах да протестирам, но когато Сидни ме улови
нежно за ръката, залитането ми ме издаде. За мой ужас тя ме
поведе към единствената спалня в къщата. Имаше нещо зло-
вещо да знаеш, че си в леглото на стригой – дори и да е покри-
то с мека завивка на сини и бели цветя.
– Боже – промълвих, като се облегнах на възглавницата,
след като Сидни почисти раната на челото ми. Въпреки проте-
стите ми от преди малко беше супер да си почина. – Не мога
да свикна с тази странност – стригой да живее в такова... нор-
мално място. Направо ме побиват тръпки. Ти как се справяш?