Последна саможертва

– Това ми се струва най-вероятният избор. Ако не е там,

няма да отнеме много време да обиколим останалите.

– Това ли е планът ви? – попита Сидни. – Да обикаляме и

да търсим синя къща?

Двамата с Дмитрий се спогледахме и свихме рамене. Сид-

ни може и да беше показала смелост по време на това пътува-

не, но знаех, че представата ѝ за „план“ е малко по-различна

от нашата. Според нея един план трябва да е обмислен до най-

малката подробност, начертан от начало до край, с ясна цел.

– По-смислен е от всичките ни досегашни планове – казах

накрая.

Слънцето щеше да изгрее след около час. Нямах търпение

да се отправим в търсене на Соня, но Дмитрий настоя да спим

до обяд. Той взе едното легло, а ние със Сидни споделихме

другото. Не мислех, че се нуждая от почивка, както твърдеше

той, но тялото ми явно не беше съгласно. Заспах почти миг-

новено.

И както винаги ставаше напоследък, се озовах в сън, създа-

ден от магията на духа. Надявах се, че е Ейдриън, който идва-

ше, за да довършим последния си разговор. Вместо това пред

мен се появи салонът, заедно с арфата и безбройните малки

възглавнички, пръснати по диваните. Въздъхнах и се озовах

срещу братята Дашков.

– Страхотно – казах. – Още един конферентен разговор.

Май наистина трябва да блокирам номера ти.

Виктор се поклони леко.

– За мен винаги е удоволствие, Роуз. – Робърт отново се

 214 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

взираше в пространството. Хубаво е да знаеш, че някои неща

не се променят.

– Какво искаш? – настоях.

– Знаеш какво искам. Ние сме тук, за да ти помогнем, за

да помогнем на Василиса. – И за миг не му повярвах. Виктор

явно замисляше поредния си заговор, но надеждата ми беше

да го заловя, преди да причини повече вреди. Той ме огледа

изучаващо. – Успя ли да намериш другия Драгомир?

Зяпнах го невярващо.

– Минал е само един ден! – Стори ми се, че май бях обър-

кала сметката. Имах чувството, че са минали десет години.

Не. Само един ден, откакто за последен път бях говорила с

Виктор.

– И? – попита той.

– За колко добри ни смяташ?

Той се замисли.

– За много добри.

– Ами, благодаря за доверието, но не е толкова лесно, кол-

кото изглежда. И имайки предвид... цялата тайна, в която е

обвито всичко това, наистина не е никак лесно.

– Но ти си открила нещо? – не се отказваше Виктор.

Не отговорих.

Очите му светнаха и той пристъпи напред. Аз отстъпих назад.

– Наистина си открила нещо.

– Може би. – Отново ме обзе предишното колебание. Дали

Виктор с цялата си лукавост и манипулативност знаеше нещо,

което би могло да ни помогне? Последния път не ми беше ка-

зал нищо, но сега разполагахме с повече информация. Какво

ми беше заявил тогава? Че ако намерим следа, те ще бъдат

много полезни в разнищването ѝ.

– Роуз. – Виктор ми говореше, сякаш бях дете, както често