Златото на Кивира
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Златото на Кивира». Краткое содержание книги:
— Никога не съм чувал нещо толкова смехотворно — заяви Блек. — Няма никакви признаци за ацтекско влияние върху анасазите, още по-малко за робство. Това противоречи на стогодишни проучвания.
— Почакай — намеси се Нора. — Да не бързаме с отхвърлянето на тази хипотеза. Досега никой не е откривал такъв град. И хипотезата обяснява много неща. Например странното местоположение на града. И ежегодните поклонения, които ти откри.
— И концентрацията на богатство — тихо, замислено прибави Слоун. — Може пък изобщо да не става въпрос за търговия с ацтеките. Това са били чужди нашественици, които са установили олигархия, наложили са властта си чрез религиозни ритуали, жертвоприношения и ритуален канибализъм.
Смитбак понечи да попита нещо и в този момент Нора чу далечен вик. Всички едновременно се обърнаха по посока на звука. Роско Суайър тичаше като обезумял откъм каньона, без да обръща внимание на шибащите го клони.
Накрая спря пред тях, целият вир-вода от ручея и силно задъхан. Нора ужасено го зяпаше. От косата му се стичаше кървава вода и по ризата му имаше розови петна.
— Какво става? — рязко попита тя.
— Конете — успя да отвърне Суайър. — Изкормени са.
32.
Нора вдигна ръце, за да накара другите да почакат с въпросите.
— Разкажи ни точно какво се е случило, Роско.
Все още задъхан от тичането по каньона, Суайър седна до огъня, без да обръща внимание на дълбоката рана на ръката си, която обилно кървеше.
— Сутринта станах към три, както обикновено. Към четири бях при конете. Бяха се придвижили към северния край на долината, в търсене на трева, но когато се приближих, видях, че всички са запотени. — Той замълча за миг. — Реших, че ги е подгонила пума. Два липсваха. После ги видях… поне онова, което беше останало от тях. Пандела и Сврача стръв са изкормени като… — Лицето му помръкна. — Когато пипна тия копелета, ще ги…
— Какво те кара да смяташ, че са го направили хора? — попита Арагон.
Суайър поклати глава.
— Било е извършено съвсем научно. Разпорили са им коремите, извадили са вътрешностите и… — Гласът му секна.
— И?
— Като че ли е направено демонстративно.
— Какво? — ахна Нора.
— Червата бяха размотани и навити на спирала. В очите им бяха забити пръчки с пера. — Каубоят замълча. — И не е само това.
— Имаше ли следи?
— Не видях стъпки. Всичко трябва да е било направено от гърба на коне.
При споменаването на спиралите и пръчките с пера, забити в очите, Нора се бе вледенила.
— Я стига! — рече Смитбак. — Никой не може да направи такова нещо от конски гръб.
— Няма друго обяснение — изсумтя Суайър. — Казах ви, не видях стъпки. Обаче… — Той отново направи пауза. — Снощи, когато се канех да оставя конете за през нощта, ми се стори, че видях конник на хребета. Мъж на кон, който просто стоеше там и ме наблюдаваше.
— Защо не ни каза? — попита Нора.
— Реших, че само така ми се е сторило, игра на залязващото слънце. Пък и не очаквах да видя друг кон на върха на оня проклет хребет. Кой можеше да е там, по дяволите?
„Кой наистина?“ — обзета от отчаяние, си помисли Нора. През последните няколко дни бе решила, че се е избавила от странните призраци от ранчото. Вече не беше толкова сигурна. Може би все пак я бяха проследили. Но кой притежаваше уменията и отчаяната решителност да ги следва в тази сурова пустош?
— Районът е сух и песъчлив — продължаваше Суайър. Неувереното му изражение бе изчезнало. — Не могат вечно да крият следите си. Дойдох само да ви кажа, че тръгвам след тях. — Той рязко се изправи и влезе в палатката си.
В настъпилата тишина Нора чу дрънчене на метал — звук от зареждане на оръжие. След малко каубоят се появи навън, нарамил пушка на гърба и със затъкнат на пояса револвер.
— Чакай малко, Роско — каза тя.
— Не се опитвай да ме спираш.
— Не може просто така да тръгнеш — остро отвърна археоложката. — Дай да го обсъдим.
— Обсъждането с теб носи само проблеми.