Златото на Кивира
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Златото на Кивира». Краткое содержание книги:
Накрая Суайър се изправи и безмълвно й подаде нови гвоздеи, заедно с подковите, чук и клещи.
— Убедена ли си, че ще се справиш? — попита той.
Нора кимна с глава и каубоят даде знак на Смитбак да яхне коня си.
— Снощи в Долината имаше силен вятър — след като здраво стегна ремъка на седлото и подаде юздите на журналиста, каза Суайър. — Сигурно затова няма следи по пясъка. Възможно е горе да извадите повече късмет, или пък оттатък хребета.
Нора пристегна самара, провери седлото и яхна коня.
— Смитбак ще има нужда от оръжие — рече тя.
Каубоят се замисли за миг и мълчаливо му подаде револвера си и шепа патрони.
— Предпочитам пушката — каза Смитбак.
Суайър поклати глава.
— Ако някой прехвърли хребета, искам да го посрещна както трябва.
— Само гледай да не сме ние — рече журналистът.
Нора за последен път се озърна наоколо, после се обърна към Суайър.
— Благодаря за конете. — Тя пришпори Арбъкълс.
— Чакай. — Археоложката се обърна и видя, че той я наблюдава. — Успех — каза Суайър.
Отдалечиха се от потока по посока на извисяващия се пред тях хребет, който тънеше в сянка въпреки яркото утринно слънце. Освен тихия ромон на реката и песента на мушитрънчето, Нора започна да чува постоянно глухо бръмчене като от магнит. Когато превалиха ниско възвишение, пред тях се появиха две фигури: останките от Пандела и Сврача стръв, над който висеше черен облак от мухи.
— Господи! — промълви Смитбак.
Арбъкълс затанцува и зацвили и Нора зави наляво, за да заобиколи труповете откъм наветрената страна. Въпреки това за миг зърнаха увитите им на спирали черва, синкаво-сиви и вдигащи пара на слънцето, покрити с черен саван от мухи. Когато подминаха отвратителната гледка, археоложката спря.
— Какво ще правиш? — попита Смитбак.
— Ще поогледам отблизо.
— Имаш ли нещо против да те почакам тук?
Нора скочи от коня, подаде юздите на журналиста и се изкачи обратно на възвишението. Смутени от приближаването й, мухите се вдигнаха във въздуха като гневно бръмчащ облак. Силните ветрове бяха помели земята, но тук-там личаха стари конски следи и по-пресни стъпки от койот. Освен стъпките на Суайър, нямаше човешки следи. Както беше казал каубоят, червата бяха навити във форма на спирала. От очните кухини стърчаха пъстри пера от папагал, смайващо нелепи в тази пустош. В труповете бяха забити няколко боядисани пръчки, също с пера.
Тъкмо се канеше да се обърне, когато забеляза още нещо. От челата на двата коня бяха отрязани кръгли парчета кожа. Когато разгледа по-внимателно, видя, че подобни парчета симетрично са отрязани и от двете страни на гърдите им, както и от двете страни на коремите им. „Защо там? Какво може да означава това?“
Тя поклати глава и се върна при Смитбак.
— Кой може да извърши такова нещо? — попита я той.
„Кой наистина?“ През последния час Нора постоянно си задаваше този въпрос. Най-вероятният отговор беше прекалено страшен, за да го приеме.
След двадесет минути стигнаха в подножието на хребета. След още двадесет се изкачиха на върха. Тя спря конете, отново слезе и бавно се огледа наоколо. От огромния Дяволски гръбнак се разкриваше гледка към хиляди километри пясъчникови каньони. На север се виждаше далечната синя гърбица на Барни Топ, на североизток като безмълвен страж се издигаше платото Кайпаровиц.
А точно пред тях бяха ужасяващите завои на пътеката, която водеше отвъд хребета. Някъде долу лежаха Жезъл, Ураган и Мухогъз.
— Кажи ми, че няма да слизаме долу — рече Смитбак.
Нора мълчаливо се отдалечи на няколко крачки от конете и внимателно разгледа ивиците пясък между скалите. Нямаше следи от кон, но пък вятърът на върха можеше да ги е заличил.
Тя се обърна натам, откъдето бяха дошли. Въпреки че не бе откъсвала очи от земята, не беше видяла нищо друго, освен стари следи от конски копита. Археоложката потрепери — отлично знаеше, че няма друг път към долината. И все пак загадъчните убийци на конете не бяха оставили следи при преминаването си.
Отново погледна стръмната пътека, която се спускаше по отвъдния склон на Дяволския гръбнак и сякаш просто изчезваше оттатък хребета. Нора знаеше, че сливането винаги е по-опасно от изкачването. Ужасният спомен от висенето й над пропастта я връхлетя с удвоена сила. Тя разтри върховете на пръстите си — вече не носеше превръзки, но все още я пареха при мисълта за преживяното.