Зимата на нашето недоволство
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зимата на нашето недоволство». Краткое содержание книги:
— Почти съм на път да се откажа — обяви Мери.
— Те просто се мъчат да ти помагат.
— Имам чувството, че се чудят как повече да ме дразнят.
— Никога не правим каквото аз искам — подсмърчаше Елън.
Във всекидневната Алън наду звука: „Сърцето ми предано на пода да стъпчеш ти.“
— Хайде да ги заключим в мазето и да заминем само двамката, каротинче мое.
— Честно казано, на този етап това май е единственото ми желание. — Наложи й се да повиши глас, за да надвика тътнещия рев на сърцето ми предано.
Без каквото и да било предупреждение ме обзе някакъв страшен гняв. Извърнах се и закрачих решително към всекидневната с намерението да разкъсам сина си на парченца, да хвърля преданото му телце на пода и да го стъпча. Но в мига, в който минавах през вратата, музиката замлъкна. „Прекъсваме предаването, за да ви съобщим извънредна новина. Днес следобед лица от управата на Ню Бейтаун и на окръга Уесекс получиха призовки да се явят пред голямо жури по обвинения, простиращи се от опрощавания на глоби за пътнотранспортни нарушения до получаването на подкупи и комисиони по договори, възлагани от градската и окръжната управа…“
И започнаха да ги изреждат: кмета на града, съветниците, съдиите, всички до един. Слушах, без да чувам — мрачен, с тежест на сърцето. Сигурно са вършели всичко онова, за което ги обвиняваха, но толкова отдавна са започнали да го вършат, че вече не са виждали в деянията си нищо противозаконно. А дори и невинни да бяха, нямаше начин да ги оправдаят преди местните избори, а и да те оправдаят, обвинението ще го помнят, докато си жив. Обсадени бяха от всички страни. И сигурно са го очаквали. Слушах дали ще споменат и Стоуни, но явно беше се спазарил да свидетелства срещу личен имунитет. Нищо чудно, че се чувстваше тъй наранен и самотен.
Мери стоеше в рамката на вратата и също слушаше.
— Е! — рече. — Отдавна не се е случвало нещо толкова вълнуващо. Смяташ ли, че е вярно, Итън?
— Няма никакво значение. Работата не се заключава в това.
— Интересно какво би казал господин Бейкър?
— Той замина на почивка. Всъщност и на мен ми е интересно да знам какво чувства той.
Алън започна да става неспокоен, тъй като му бяха прекъснали музиката.
Покрай новините, вечерята и миенето на чиниите отложихме проблемите по пътуването дотогава, докато не стана прекалено късно както за вземането на каквито и да било решения, така и за по-нататъшни сълзи и кавги.
Легнах си и пак целият се разтреперих. Студената, безстрастна свирепост на атаката направо смразяваше топлата лятна нощ.
— Целият си настръхнал, скъпи — отбеляза Мери. — Да не си пипнал някой вирус?
— Не, фантазио моя, просто май чувствам онова, което изживяват и онези хора. А те сигурно се чувстват отвратително.
— Престани, Итън. Не можеш да се нагърбваш с проблемите на всички останали.
— Явно мога, щом го правя.
— Съмнявам се, че от теб изобщо може да излезе бизнесмен. Прекалено чувствителен си, Итън. Но това не е престъпление от твоя страна.
— Аз пък си мислех, че все ще е… някакво всеобщо престъпление.
— Не те разбирам.
— И аз не съм особено наясно, обич моя.
— Ех, защо няма някой, който да остане с тях.
— Повтори, ако обичаш, моя аквилегио!67
— Откога ми се е приискало да заминем някъде само двамата. От цяла вечност не ни се е случвало.
— И при двама ни самотните възрастни женски родственици са кът. Що не можем да си консервираме някоя или да я осолим и сложим за туршия за известно време. Напъни мозъка си, Мери, Мадона моя. И аз изгарям от желание да съм само с теб в някое непознато място. Да се разхождаме нощем по дюните, да плуваме голи на лунна светлина и да се боричкаме в папратово ложе.
— Знам, скъпи, знам. Знам колко тежко ти е открай време. Не си мисли, че не знам.
— Прегърни ме здраво тогава. И дай да измислим нещо.
— Още трепериш. Студено ли ти е?
— Студено и топло, пълно и празно — и уморено.
— Ще се помъча да измисля нещо. Обещавам ти. Обичам ги, разбира се, но…
— Знам, а аз ще мога да си сложа папийонката…
— Дали ще ги задържат в полицейския арест?
— Ех, стига да можеше…
— Онези хора имам предвид.
— А, тях — не. Не се налага. Дори не могат да ги разпитат преди идния вторник, а четвъртък е изборен ден. За това е цялата дандания.
67
Aquilegia (лат.) — кандилка. — Б.пр.