Извънредна ситуация
- Автор: Уайт Майкл
- Серия: Е-форс #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-244-0
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Извънредна ситуация». Краткое содержание книги:
И с тях тръгват на първата си мисия — спасяването на влиятелен политик. Сенатор Форман е успял да си създаде могъщи врагове и те го искат мъртъв. Най-опасният наемен убиец на света го търси.
Маи отвори вратата и я затвори веднага след Дейв. Обездвижваше с лейкопласт изкълчените пръсти на Джош и се върна да довърши работата си и да му даде болкоуспокояващи. Дейв и Форман се заеха да връзват покривките. Поставиха двата метални пръта на земята и завързаха за тях покривките, за да направят импровизирана носилка.
— Най-добре да тръгваме — каза Дейв. — Навън не се диша.
Форман и Маи вдигнаха Марти с носилката, а Дейв взе системата му. Маи сложи последната кислородна маска на лицето си и провери показателите на Марти. Джош отвори плъзгащата се врата и поведе всички навън. Напредваха бавно. Подът на коридора беше хлъзгав и посипан с отломки. От паркинга се виждаха вездесъщите оранжеви отблясъци на пожарите.
В края на коридора завиха надясно, фенерчетата на Маи и Джош осветяваха задимения въздух. Материята на костюмите им ги предпазваше от кондензираните пари, но откритите участъци кожа около маските и на шията бяха изложени на киселините.
Главният коридор беше почернял от дим. Лъчите на фенерчетата се опитваха да разпръснат мрака, но на повече от метър не се виждаше нищо. След десетина крачки завиха вдясно. От двете си страни виждаха затворените плъзгащи се врати на складовете. Близо до дъното на коридора беше склад Б63. Дейв остави системата на носилката до Марти, коленичи и със здравата си ръка отвори плъзгащата се врата. Маи влезе заднишком в склада и с Форман оставиха носилката на пода.
В отсрещната стена видяха дупката, която бяха пробили по-рано. Поеха дълбоко дъх от кислородните маски и преминаха през нея.
96.
Въпреки че ултразвуковите свредели вършеха цялата работа, пробиването на дупка в препятствието беше изтощително. А когато и киберкостюмите се изключиха, задачата им се стори почти неизпълнима.
Работата беше мръсна. Правеха дупка с размер един квадратен метър. Свределите дълбаеха в пръстта, все едно беше въздух, но машините не бяха предназначени за това — трябваше да са качени на триножници и да се контролират от разстояние. Стефани и Марк ги държаха като пушки и те вибрираха толкова силно, че беше почти невъзможно да ги овладеят.
Звуковите свредели разбиваха почвата на ултрафин прах, който при обичайна ситуация не би пречил, но в това тясно пространство изпълваше въздуха с частици, които блокираха видимостта отвъд дръжката на свредела. След като костюмите им изгаснаха, Марк и Стефани започнаха да усещат топлината, която се отделяше от мощните машини, а смесицата от прах и атомизирана пръст влизаше през филтрите на дрехите им като вода през сито.
— Колко остава? — извика Стефани.
Марк се обърна назад.
— Според мен още метър.
Огромно парче бетон започна да се изплъзва от мястото си над дупката. Спряха свределите и отскочиха назад. В празното пространство падна греда, дълга около метър и двайсет, и единият й край се заби в пръстта. После цялата се катурна към тях.
Стефани се качи на гредата и притисна звуковия свредел в стената. Точно когато се канеше да го включи, се поколеба. Появи се светлина. В стената от пръст и отломки имаше малка дупка. Светлинката изчезна, но после се появи пак — още по-ярка.
— Това са светлини от другата страна — каза тя, като бързо се обърна към Марк. — Ехо? — извика в отвора. — Джош? Маи? Вие ли сте?
97.
Пийт се чувстваше така, все едно се бе потопил в басейн с гореща вода. Кожата му бе плувнала в пот и ако не бършеше очите си, нямаше да вижда нищо. Според изчисленията му оставаха още шейсет секунди, преди горещината в Куршума да започне да изсмуква живота от него. Трийсет секунди след това щеше да е мъртъв.
Не му беше в природата да легне и да умре, без да се съпротивлява. Беше борец, воин, а това беше най-важната битка. Ако сега не се бори, никога вече няма да има тази възможност.
Но какво можеше да направи? Всяка загадка си имаше разрешение — беше сигурен в това.
След това го осени отчаяна идея. Не, беше нещо повече от отчаяна, беше откачена. Но пък какъв избор имаше? Дори най-откачената идея беше по-добра от поражението. Бръкна под седалката и опипа пространството там. Ръката му се спря на малък цилиндър. Прокара пръсти по горещите му очертания — напипа дуло с фуния накрая. Грабна го и го вдигна към очите си.