Извънредна ситуация

100.

Калифорнийски конферентен център, Лос Анджелис

Капитан Джеймс Макнали получи заповед да поведе малка група надолу по склона от източната страна на комплекса. Пътеката щеше да ги отведе от приземното ниво до Б2, първия етаж на паркинга.

Когато тръгнаха надолу, ги обви дим. Придружаваха го Фил Лазардо и новобранецът Хулио Лопес. Сложиха си кислородните маски, но димът беше толкова гъст, че не виждаха нищо на метър пред носа си. Макнали водеше. Фенерчето му не вършеше почти никаква работа, защото черните изпарения поглъщаха светлината, но скоро стигнаха до по-чист участък.

— Насам — каза той по радиостанцията и даде знак на другите двама.

Димът внезапно бе изчезнал и те видяха порутения паркинг, горящите коли, покрити с прах и мръсотия, изтърбушения покрив, който изнемогваше под тежестта на разрушенията на Б1.

— Разпръснете се — каза Макнали. — Фил, отиди в северния край. Хулио, ти тръгни по централната пътека. Ще се срещнем при рампата.

Някои от електрическите лампи още работеха, но бяха по-скоро опасни, отколкото полезни, защото висяха на изтънели кабели, а вътре беше много горещо. Макнали вървеше по най-южната пътека между редиците разрушени автомобили. Нямаше никакъв признак на живот, което не го изненадваше, предвид състоянието на помещението. Чуваше само пукането на огньовете, свистенето на газ и звука от падащи отломки. После му се стори, че чува нещо друго. Спря и затаи дъх. Напрегна слух и долови някакво тракане.

Обърна се и хукна към наклона, след това нагоре по следващата пътека. Тракането се усилваше. Чу две деца да викат за помощ. В този момент получи съобщение от началника — код 10–33, което означаваше: „Веднага се махай оттам!“.

После Макнали научи ужасната новина: „Още една бомба ще избухне след четири минути и 45 секунди“.

Докато тичаше по посока на виковете, чу гласа на Фил по радиостанцията.

— Шефе? Къде си?

— Излизайте веднага. Тръгвайте право към рампата.

— Но…

Разбра откъде идват виковете — в края на редицата имаше беемве. През задните прозорци се виждаха две лица, на момченце и момиченце на около седем и осем години. Те удряха по стъклото и виковете им излизаха през малкия процеп в прозореца.

Макнали изобщо не се поколеба.

— Връщайте се — извика той и свали брадвата от колана си. Замахна с нея към вратата на автомобила, направи дупка във вратата и изби ключалката навътре. Отвори колата, свали маската от лицето си и извика: — Хайде, излизайте!

Децата слязоха от седалката и той ги извлече през изкривеното шаси. Бяха толкова уплашени, че едва се движеха. Макнали клекна пред тях. Момченцето беше по-голямо, може би с година и половина. Потната му коса бе залепнала за лицето му, бузите му бяха мокри от сълзи и пот. Момиченцето беше вързано на опашки и стискаше плюшено куче.