Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #1
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Георги Бакалов
- Переводчик: Васил Антонов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)». Краткое содержание книги:
Нищо не би могло да бъде по-малко в духа на моите съвети от грижливия маниер, с който той се мъчеше да облегне чадъра си, изправен до ръба на масата.
Докато наблюдавах учудено съсредоточените му усилия, той ми хвърли един-два смутени, полубоязливи погледа. После седна на стола.
— Всичко това е много добре — рече замислено. Нямаше съмнение, че душевното равновесие на този човек е било нарушено с изтеглянето му извън пристанището против неговото желание. Апатичността му е била дълбоко разтърсена, инак той никога не би решил да ме запита неочаквано дали не съм забелязал, че Фалк хвърля погледи към племенницата му.
— Не повече от мен — отговорих и това беше буквалната истина. Девойката беше такава, че човек по необходимост я заглеждаше, тъй да се каже. Тя не вдигаше никакъв шум, но изпълваше по най-задоволителен начин доста голямо пространство.
— Обаче вие, капитане, не сте от тези хора — отбеляза Херман.
Щастлив съм да заявя, че не бях в състояние да отрека това.
— А какво ще кажете за дамата? — не се стърпях да запитам.
Той се загледа за известно време в лицето ми сериозно и понечи да промени темата. Чух го как започна да мънка нещо неочаквано за децата си, че щели да пораснат и да тръгнат на училище. Щял да ги остави на сушата при баба им, когато поемел новото си назначение, което очаквал да получи в Германия.
Тези постоянни приказки за подреждането на домашните му работи ми се струваха смешни. Предполагам, че за него те бяха като надежда за пълна промяна в живота му. Нова ера. А щеше и да се раздели с „Диана“! На нея той бе служил години наред. Беше я получил като наследство. От някакъв вуйчо, ако си спомням добре. Бъдещето се очертаваше голямо пред него, то бе завладяло изцяло мислите му с всичките си възможни перспективи, както това става в навечерието на някоя решителна стъпка в живота. Седеше там, мръщейки се и хапейки устна, и изведнъж започна да пуши и нервничи.
За моментно мое забавление открих, че той, изглежда, си въобразява, че аз мога, че би трябвало или съм длъжен да предизвикам по някакъв начин Фалк да се обясни. Подобна надежда бе непонятна, но смешна. Освен това въвличането ми в цялата тази глупава история ме раздразни. Казах ядосано, че не съм видял никакви признаци, но че ако е имало такива — тъй като той, Херман, е толкова сигурен, — тогава положението би било още по-лошо. Какво удоволствие намираше Фалк да мами хората по такъв именно начин, не можех да разбера. Мой свещен дълг беше обаче да предупредя Херман. Наскоро, казах, ми е станало известно, че имало един човек (и то не преди много време), който бил измамен точно по същия начин.
Думите изрекох полугласно и в този момент Шомберг, вбесен от нашата потайност, излезе от помещението, като тръшна вратата с трясък, който просто ни накара да подскочим от столовете. Това или пък нещо, което бях казал, засегна моя Херман. С презрително кимване към вратата, която още трепереше, той изказа предположението, че съм чул някоя от глупавите приказки на онзи там мъж. Наистина изглеждаше като че ли умът му е съвсем отровен срещу Шомберг. „Неговите приказки бяха… бяха — той повтори, като търсеше думата — боклук.“ Да, те били боклук, пак повтори той, и освен това аз съм бил още млад…
Тази ужасна клевета (съжалявам, че вече не съм предмет на такъв род обиди) засегна пък мен. Чувствувах се готов в собствените си мисли да поддържам всяко твърдение на Шомберг и по всеки въпрос. Само след миг, дявол знае защо, Херман и аз вече се гледахме един-друг най-враждебно. Той повдигна шапката си за поздрав, без да каже нищо, а аз пък си направих удоволствието да извикам след него:
— Последвайте съвета ми и накарайте Фалк да заплати за повреждането на кораба ви. Няма вероятност да измъкнете нещо друго от него.
Когато се качих на борда на моя кораб, старият ми помощник, който беше под впечатлението на събитията от сутринта, забеляза:
— Видях влекача да се връща откъм външното пристанище точно преди два след пладне. — Той никога, при никакъв случай не употребяваше думите „сутрин“ или „следобед“. Винаги „преди пладне“ или „след пладне“, в стила на корабния дневник. — Добра си му е работата. Човекът винаги бърза. Един от онези, дето изхвърлят навън хората, които смущават реда, нали, сър? Зная няколко кръчми в лондонския Ист Енд, за които би било добре да имат един такъв като него около тезгяха. — Захили се на шегата си. — Един от онези, дето изхвърлят навън смутителите. Той вече изхвърли презглава оня холандец; предполагам, че утре заранта е вашият ред.