Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #1
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Георги Бакалов
- Переводчик: Васил Антонов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)». Краткое содержание книги:
Този човек, чието обичайно задължение очевидно се състоеше в това да седи на малка масичка в една от външните стаи на консулството, прояви доста енергия веднага щом му наредиха да ми помогне при търсенето на Джонсън, и показа удивителни познания за местните условия, така да се каже. Но той не прикри огромната си и скептична ненавист към цялата работа. През този следобед ние обиколихме безкрайно много кръчми с лоша слава, комарджийски вертепи и свърталища на пушачи на опиум. Минахме пеша по тесни пътеки, където нашата гари — мъничка кутийка на колела, прикрепена към едно нетърпеливо бирманско пони — не би могла да мине в никакъв случай. Полицаят, изглежда, беше в презрително интимни отношения с малтийци, евроазиатци, китайци и с метачите в един храм, с които той говори при портата. Разпитахме също така през решетката в измазана с кал стена в края на една задънена улица един необикновено снажен италианец, който, както бившият старшина небрежно отбеляза, бил „убил друг мъж миналата година“. След което го нарече „Антонио“ и „Стар лудетина“, макар че подпухналото тяло, което видимо изпълваше повече от половината от стаичката, подобна на килия, в която седеше този Антонио, напомняше по-скоро угоена свиня в кочина. Фамилиарно, но без да се отпуска, старшината погали — именно погали — под брадичката една страшно сбръчкана и съсухрена стара вещица, която се подпираше на тояга и която предложи да даде някакви сведения; и все със същия безучастен израз на лицето той поддържаше оживен разговор с групите забрадени мургави жени, които пушеха пури, седнали на праговете на дълга редица глинени къщурки. Слизахме от нашата гари и се качвахме в жилищата, проветриви като щайги, или се пъхахме в места, мрачни като изби. Отново се качвахме, продължавахме с нашата гари и пак слизахме, като че ли с единствената цел да надникнем зад някое купище смет. Слънцето залязваше; моят придружител беше рязък и язвителен в отговорите си, но, изглежда, не успявахме да улучим Джонсън никъде. Най-сетне нашето превозно средство още веднъж спря с друсане и кочияшът скочи долу и отвори вратичката.
Черна, разкаляна дупка преграждаше пътя ни. Купчината смет с мъртвото тяло на куче отгоре не ни възпря. Празна кутия от австралийска говежда консерва отскочи весело от тока на обувката ми. После се промъкнахме през един отвор в бодлива ограда…
Дворът беше много чист, а едрата туземка с боси, мургави нозе, дебели като крака на креват, която пълзеше подир един сребърен долар, дотърколил се отнякъде, беше самата мисис Джонсън.
— Вашият мъж си е вкъщи, нали? — рече бившият старшина и се дръпна настрана с абсолютно и подчертано равнодушие към онова, което можеше да последва.
Джонсън стоеше с гръб към къщата, построена от греди и със стени от рогозки. В лявата си ръка държеше банан. А с дясната подхвърли друг долар във въздуха. Жената този път го улови още докато той летеше, и в същия миг тупна на земята, за да ни огледа по-удобно.
„Моят човек“ беше с бледожълтеникаво лице, прошарена коса, небръснат, изкалян по лактите и гърба; там, където шевовете на сакото му от серж зееха, можеше да се види бялата голота на тялото му. Останки от книжна яка ограждаха шията му. Той ни измери с мрачен, предубеден поглед.
— Откъде идвате? — запита. Сърцето ми замря. Как можех да съм толкова глупав да прахосвам сили и време за това?
Но вече стигнал дотук, аз пристъпих малко по-близо и съобщих целта на моето посещение. Той трябваше да дойде веднага с мен, да прекара нощта на борда на моя кораб и утре още с първия отлив да ми окаже помощ да изведа кораба си в открито море без влекач. Шестстотинтонен барк, който гази девет фута отзад. Предложих да му дам осемнадесет долара за това, че щях да използвам познанията му за местните условия; и през всичкото време, докато говорех, той продължаваше внимателно да разглежда банана от различни страни, вдигайки го към очите си най-напред с единия му край нагоре, а после с другия.
— Вие забравихте да се извините — проговори той най-сетне с невероятна яснота. — Понеже сам не сте джентълмен, очевидно не можете и да почувствувате, когато безпокоите някой джентълмен. А аз съм именно такъв. Бих желал да разберете, че когато си имам парички, не работя, а сега…