Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #1
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Георги Бакалов
- Переводчик: Васил Антонов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)». Краткое содержание книги:
Бих казал, че бе съвсем трезвен, ако не бе спрял да говори и не се бе помъчил с най-голяма загриженост да прокара ръка по една дупка на панталоните си — върху коляното.
— Имам си и пари, и приятели. Всеки джентълмен ги има. Може би бихте искали да знаете кой ми е приятел? Името му е Фалк. Бихте могли да вземете от него малко пари назаем. Помъчете се да запомните. Ф-А-Л-К. Фалк. — Тонът на гласа му рязко се промени. — Благородно сърце — рече той вече с пиян израз.
— Да не би Фалк да ви е давал някакви пари? — запитах, ужасен от изпипания до най-големи тънкости тъмен заговор.
— Заел, уважаеми господине, не дал — поправи ме той учтиво. — Срещна ме, когато бях излязъл да взема малко въздух снощи, готов както винаги да направи някому услуга… Защо по-добре не вървите по дяволите, не се махнете от моя двор?
Без повторно предупреждение той запокити банана, който не успя да улучи главата ми, но попадна точно под лявото око на полицая. Той се спусна върху нещастния Джонсън, пелтечейки от ярост. Двамата се строполиха… Но защо да се спирам на гнусотата, напрежението, падението, безсмислието, досадата, на подигравката и унижението и… на потта от усилията на онези моменти? Издърпах навън бившия хусар. Беше като див звяр. Изглежда, беше много ядосан, че си бе изгубил свободния следобед заради мен. Градината на неговото бунгало имала нужда от грижи, а лекият удар с банана го бе озверил неудържимо. Оставихме Джонсън да лежи по гръб все още почервенял от гняв, но започнал да се поуспокоява — краката му съвсем леко потрепваха. През всичкото това време едрата жена си бе седяла на земята, явно скована от безкраен ужас.
В продължение на половин час се друсахме в нашия сандък на колела един до друг, в пълно мълчание. Бившият старшина се опитваше да спре кръвта от една дълга драскотина на бузата си.
— Надявам се, че сте доволен — рече той ненадейно. — Това е резултатът от цялата тая идиотска история. Ако не бяхте се скарали с оня капитан на влекача заради някакво си там момиче, всичко това нямаше да се случи.
— Значи вие чухте тази история? — казах аз.
— Разбира се, че чух. И не бих се учудил, ако тя стигне до ушите на самия генерален консул. Как ще се явя пред него утре с това нещо на бузата! Вие трябваше да получите това!
После, когато нашата гари спря, той скочи от нея, без да се сбогува, като ругаеше упорито и ужасно; мънкаше такива страхотии, целенасочени войнишки псувни, че пред тях най-лошото, което един моряк би могъл да каже, би звучало като детски брътвеж. Що се отнася до мен, едва имах сили да се домъкна до столовата в хотела на Шомберг, където на малка масичка написах бележка на моя помощник, нареждайки му да подготви слизането ни по реката на следния ден. Не можех да се явя на кораба си. Да! Какъв умен капитан си имаше той, няма що — нещастно създание! Ужасна беда! Притисках глава с ръце. На моменти очевидната липса на всякаква вина от моя страна ме довеждаше до отчаяние. Какво бях сторил? Ако бях извършил нещо, за да доведа нещата до това положение, щях поне да извлека поука и да не го повтарям вече. Но аз се чувствувах невинен до степен на идиотизъм. Столовата все още беше празна; единствено Шомберг сновеше опулен около мен с някакво благоговейно, почтително любопитство. Няма съмнение, че той самият беше пуснал този слух, но имаше добро сърце и аз съм напълно убеден, че ми съчувствуваше заради моите неприятности. Той направи каквото можа за мен. Отмести тежката поставка за кибрит, оправи един от столовете, бутна леко с крак плювалника — дребни прояви на внимание към приятел в голямо нещастие, — въздъхна и най-после, неспособен да удържи езика си, се престраши:
— Е! Предупредих ви, капитане. Така става, когато човек се сблъска с господин Фалк. Тоя приятел не се спира пред нищо.
Седях, без да се помръдна, а той, след като ме изгледа някак със съчувствие в очите, избухна в дрезгав шепот:
— Ама пък такова прекрасно парче е това момиче, такова прекрасно парче! — и измляска с дебелите си устни. — Най-прекрасното парче, което някога съм… — продължи той със сладостна охота, но поради някаква причина спря. Искаше ми се да запратя нещо по главата му. — Не ви упреквам, капитане. Да пукна, ако ви упреквам — каза той с покровителствен тон.