Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)

— Каква цел гоните в края на краищата? — запитах възбудено. Сложих си шапката на главата (Зигерс младши никога на никого не предлагаше да седне) и тъй като за момента той сякаш беше онемял от моето неуважение, обърнах му гръб и си излязох. Гласовата му уредба избоботи подире ми няколко заплахи, че щял да дойде на кораба за денгубите на лихтерите и за всички останали разходи, които биха произлезли от евентуалното забавяне вследствие моето лекомислие.

Когато се намерих вън на слънце, главата ми се въртеше. Не ставаше вече въпрос само за едно обикновено забавяне. Виждах се заплетен в безнадеждни и унизителни нелепости, които ме водеха към нещо много близко до катастрофа.

— Нека запазим спокойствие — смънках на себе си и навлязох в сянката на една стена, ограда на двор за прокажени. От тази къса странична уличка можех да виждам широката главна улица, разораваща много хора и весела, бягаща надалеч-надалеч, между опъналите се от двете й страни рушащи се зидове, бамбукови огради, аркади от тухли и хоросан, къщурки от летви и кал, високи порти на храмове с дърворезба, колиби от скапани рогозки — една много широка, оживена улица, изпълнена, додето стигаше погледът, с босокрако и мургаво множество от хора, които шляпаха до глезените в праха. За момент имах чувството, че още малко и ще полудея от тревоги и отчаяние.

Трябва да се имат предвид и чувствата, които изпитва един млад човек, за първи път на отговорна длъжност. Мислех за моя екипаж. Половината от хората ми бяха болни и аз действително започвах да мисля, че някои от тях ще свършат, умирайки на борда, ако не успея по-скоро да ги отведа в открито море. Очевидно щях да се видя принуден да поема с кораба си надолу по реката било с помощта на платната, било като дрейфувам при прилив с влачеща се по дъното котва — действия, които са нещо обикновено за мнозина съвременни мореплаватели, но които аз знаех само на теория. Почти се страхувах да ги предприема без помощници и нужните ми хора и без да познавам коритото на реката, така необходимо за увереното направляване на кораба. Нямаше лоцмани, никакви сигнални светлини или шамандури; затова пък имаше едно наистина дяволско течение, което всеки можеше да забележи, безбройно много плитчини и най-малко два явно много трудни завоя на канала между мен и морето. Но колко опасни бяха тези завои, това не знаех. Не знаех дори на какво е способен моят кораб! Никога през живота си не бях имал работа с него. Едно неразбирателство между човека и неговия кораб при една трудна река без достатъчно пространство, за да поправиш грешките, неминуемо би завършило с неприятности. От друга страна, трябва да се признае, че нямах много основание да разчитам на някаква моя щастлива звезда. Ами ако имам нещастието да кача кораба на някоя дяволска плитчина? Това би означавало окончателен провал на пътуването. Съвсем ясно беше, че щом Фалк е отказал да ме извлече навън, той ще откаже и да ме издърпа, ако заседна. А това означаваше — какво? Един загубен ден — в най-добрия случай; но по-вероятно цели две седмици да се пържиш на някоя отвратителна ивица кал в отчаяни усилия да разтовариш стоката; повече от вероятно то означаваше да вземеш назаем пари при изнудвачески висок процент лихва — и от бандата на Зигерс при това. Те бяха сила в това пристанище. Ами онзи мой възстаричък моряк от екипажа, Гамбрил, който имаше съвсем лош вид, когато отидох да му дам дозата хинин същата сутрин. Той сигурно щеше да умре — да не говорим за другите двама-трима, които изглеждаха почти толкова зле, и за останалите, които бяха просто готови да хванат някоя от върлуващите тропически болести. Ужас, разорение и вечни угризения на съвестта. И никаква помощ. Никаква. Бях попаднал сред куп враждебно настроени и умопобъркани хора!