![47-ият самурай [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/0/3/2/47-iyat-samuraj-bg-download.jpg)
47-ият самурай [bg]
- Автор: Хантер Стивен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «47-ият самурай [bg]». Краткое содержание книги:
Но близо шейсет години по-късно съдбата среща техните синове. Филип Яно отчаяно търси помощта на Боб Лий Суогър, за да открие меча на своя баща, използван в паметната битка.
Боб открива оръжието и отлита за Токио. Но вместо историята да приключи тук, Яно и семейството му са зверски убити. Боб се озовава в центъра на поредица от жестоки престъпления и недоумява как един меч предизвиква толкова кръвопролития.
Защото той все още не знае, че държи в ръцете си не обикновено оръжие, а легендарен и безценен самурайски меч, за който си струва да убиваш.
За да разплете загадката, Боб Лий Суогър се впуска в света на самураите, свирепия подземен живот на якудза и неписаните правила на японската култура. И само едно е ясно — парите и властта могат да доведат мъже от различни националности до опасни крайности.
— Отлично.
— Господарю, може ли сега да си направя сепуку?
— Не, не, не. Имаме твърде много работа за вършене. Няма с кого да те сменя. Времето напредва.
— Много ме е срам. Срамувам се от духовете на предците си, от приятелите си, от другите Шинсенгуми. Срам ме е дори да говоря с вас.
— Не бъди глупак. С това няма да постигнеш нищо. Освен това съм гледал как става и трябва да ти кажа, че боли. Грозна гледка. Може да се наложи да умреш, Нии, но нека поне да има смисъл. Погледни Камиидзуми и другите. От тяхната смърт имаше полза. Те разкриха силните страни и слабостите на врага. Умряха достойно. Ти ми съобщи информацията, която си получил благодарение на тях. Това е много ценна информация. Ако се беше самоубил след боя, нямаше да има кой да ми я съобщи. Каква полза щеше да има?
— Аз живея само за да служа. Когато вече няма да има полза от мен, ще дам израз на срама си и ще се опитам да си върна честта с кинжала.
— Да, да, ако това е което искаш. Но по-добре да си починеш и да изчукаш някоя девойка, може би това ще ти бъде достатъчно. Както и да е, Нии, чуй ме. Ще повикам полицай за фоторобот. Искам много внимателно да му опишеш как изглежда гайджинът. Ще разпространим портрета му, ще го хванем и ще си върнем меча. Трябва да го намерим преди нощта на размяната, защото ако го оставим да владее ситуацията, ще сме в много неизгодна позиция. Не знаем за кого работи и какви са целите му. Не мога да повярвам, че това е просто катаки учи. Западняците не разбират смисъла на кръвното отмъщение. Може би сицилианците, но едва ли някой друг. Това е някакъв номер и може да сложат снайперисти по покривите или да извика отряд професионални войници. Рискът е твърде голям. Не искам да се замесвам сляпо в тази история.
Нии кимна сериозно. Опита се да си спомни още подробности, да се сети още нещо полезно, нещо го глождеше. Изведнъж осъзна какво.
— Оябун!
— Да, Нии? — който вече си тръгваше и се двоумеше дали изобщо да каже на Шогуна за тази обезпокоителна, но в същото време провокативна случка.
— Съжалявам. Много съжалявам. Сега се сетих.
— Какво се сети?
— Сега си давам сметка. Аз познавам този гайджин!
— Наистина ли?
— Да, оябун. Съжалявам, че не го познах още в работилницата, но беше толкова невероятно, че…
— Премини на същественото, Нии.
— Да, господарю. Преди няколко месеца седях на няколко седалки от него на летището. Проследих го от дома на Яно до „Нарита“ в нощта, когато…
— Този гайджин ли?
— Да, оябун.
— Това трябва да е американецът, който донесе меча.
— Да.
— Бил е у Яно.
— Стоял е там няколко дни.
— Приятели ли бяха?
— Да, сега си спомням. Наблюдавах ги последната нощ. Прегърна ги всички, когато се сбогуваха. Проследих го на летището и изчаках да влезе в салона за излитане. Докато мине през паспортната проверка. После го оставих и дойдох с вас в къщата на Яно. С Камиидзуми, Джони Хандзо, Кашима и другите.
— Познавал е Яно — повтори Кондо, явно възхитен. — Значи това наистина е катаки учи! О, чудесно!
— Можем да се свържем с инспектора. Той ще ни каже името му.
— Не ми трябва името. Знам как да хванем гайджина. Ще го подмамя и ще го убием.
— А когато това свърши, може ли да си направя сепуку?
— Нии, не бъди такъв егоист. Мисли за своя оябун, не само за себе си. Намери достойнство и смисъл в службата. После, ако се представиш добре, ще ти позволя да се самоубиеш. Но като награда, Нии, първо ще ти дам едно хубаво малко момиченце.
33.
Заповеди
В една обичайна порция якитори човек можеше да получи четири ставащи за ядене, дори вкусни шишчета и едно толкова отвратително, че направо да си умреш от смях. В ресторантчето се носеше аромат на пилешко, печено на истинска жар. Нямаше американски ресторант за пилешко, в който да ухае така. Клиентите на другите маси ядяха лакомо. Боб бе изял сърцата, месото, също и воденичките, но не можеше да се справи с коленните стави.
Може би не бяха коленните. Може би бяха от крилата. Във всеки случай, приличаха на парчета усукани, лъскави сухожилия. Дори на буйните пламъци от скарата зад щанда в „Мама сан“ не бяха променили цвета си. В интерес на истината между сплетените жили и хрущяли може би имаше някакво месо и някой много гладен би го оглозгал и би му се сторило вкусно, но Боб просто не можеше да се осмели да пробва. Вместо това се загледа към другия край на задименото помещение, над грубите дървени маси, почти очаквайки Тоширо да нахълта и да започне да избива хората с меча си. Накрая успя да привлече вниманието на Мама сан, посочи й празната си чиния и някак успя да й предаде мислите си: „Донеси ми още една порция“. Вдигна празната си кутия от кока-кола. Готвачката кимна. Ако не беше кока-колата, можеше да си представи, че са в четиринайсети век. Боб отново се вгледа в главоблъсканицата пред себе си.