Търсенето на скритата истина
- Автор: Монинг Карен Мари
- Серия: Fever #4
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542712930
- Переводчик: Ирина Ценкова
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Търсенето на скритата истина». Краткое содержание книги:
Баронс ме изгледа.
- Всички Ловци бяха заети тази вечер.
- Е, не можеш ли поне да настъпиш газта? - измърморих.
- И да се озовем в друга МПД? Те се движат, в случай че не си забелязала.
Бях и това изглеждаше много нечестно. Статичните бяха предсказуеми, но последните две, които срещнахме по пътя си, навътре в ирландската провинция, бяха незакрепени и се рееха на няколко стъпки над земята, носени, където ги отвееше вятърът. Да се избягват неподвижни МПД, беше достатъчно трудно. Да се избегне някоя рееща се, беше също като онези „танци“, които изпълнявате, когато налетите на някого на улицата и двамата непрестанно тръгвате все в една и съща посока, опитвайки се да се разминете. Само че в този случай изглеждаше, че МПД искат да танцуват. Да ви поемат в ръцете си. Да ви погълнат.
- Отне ни четиридесет минути да се откачим от последната.
Проблемът беше, че не можеш да се измъкнеш от тях лесно. След
като веднъж влезеш вътре, изглежда дупката се мени коварно, като запечатва входната точка. Трябваше да тършуваш за изход.
- Така е - отстъпих.
Бях отегчена, неспокойна и нетърпелива да стигна до къщурката на старата жена. А ето ни тук, движим се с хамъра тежко и сякаш цяла вечност.
Огледах вътрешността на колата и видях кутия от компактдиск на задната седалка. Чудех се какво слуша Баронс, когато е сам. Пуснах уредбата. Роб Зомби изрева:
„Адът не ги обича. Те са отхвърлени от дявола, отхвърлени от дявола..."
Той спря музиката.
Вдигнах вежда.
- Не може да си по-банален, Баронс.
- „Банален“ е просто друга дума за преситен от медиите до точката, в която обикновените маси са лишени от чувствителност към пресищане, най-често в тяхна собствена вреда, защото са станали неспособни да разпознаят опасността, която се взира в тях през очите на диво животно или през дулото на заредена пушка - такава си ти, госпожице Лейн - обикновена.
- Не съм обикновена и ти го знаеш - никога нямаше да призная, че той има право. Огледалните неврони ни причиняват странни неща, карат ни умствено да изживяваме неща, които наблюдаваме, пламвайки, независимо дали ние сами извършваме действието, или просто наблюдаваме някой друг да го върши, карайки ни да претръпваме малко по малко. Но кой се нуждаеше от медии, за да загуби чувствителността си? Каква щях да бъда след още няколко месеца от своя собствен живот? Претръпнала за всичко.
- Виж себе си! Дебнещ и лош.
- Дебнещ. Мислиш ли, че това е думата, госпожице Лейн?
- Кое беше детето? - попитах.
За момент той не каза нищо. После:
- Задаваш абсурдни въпроси. Какво изпитвах?
- Мъка.
- Какво значение има нещо толкова тривиално като името на детето или връзката му с моето съществуване?
- Може би ще ми помогне да те разбера.
- Той умря. Аз изпитвах мъка. Край на историята.
- Но изобщо не е толкова просто, нали, Баронс? - присвих очи. -Това не е краят на историята.
- Опитай, госпожице Лейн! Само опитай!
Наклоних глава преценяващо. Дори не се бях пресегнала наистина, за да опипам краищата на ума му, но той все пак го беше усетил.
- Аз те допуснах снощи, а ти се заби в главата ми.
- Ти ме покани. Започна да се отриваш в ума ми.
- Поканих те на клане. Не там, където отиде после. Това си има цена. Не мисли, че си избягала. Аз просто отложих изпълнението на присъдата.
Потреперих на клетъчно ниво, отказах да определя емоцията зад този трепет.
- Опитай, Баронс! - присмях се. - Само опитай!
Той не каза нищо. Погледнах към него. Имаше странно напрежение в горната му устна. Отне ми секунда да осъзная, че Бароне се опитва да не се засмее.
- Ти ми се смееш! - казах негодуващо.
- Погледни се! Как само си се възгордяла от себе си. Проправила си си път в ума ми снощи и сега мислиш, че си Върхът? - той ме изгледа сурово. Погледът му казваше: „Влез в кожата ми толкова дълбоко, колкото съм аз, тогава можеш да се възгордяваш от нещо. Дотогава ти си хилава, госпожице Лейн." - И за протокола, можех да те спра.
Можеше ли? Той не беше фукльо. Джерико Баронс ме беше допуснал да видя мъката му? Защо? Какво, по дяволите, значеше това?
Видяхме плаващата МПД едновременно.
Той кривна волана. Едва я избегнахме.
- Тези неща са опасни! Откъде идват? Нови ли са, или са стационарните, които някой пуска на свобода?
Той задържа погледа си върху пътя.
- Изглежда някой ги освобождава. Вероятно Ънсийли - само за да добавят към общия хаос.
Продължихме в мълчание, заети със собствените си мисли. Подозирах, че все още размишлява върху плаващите МПД, но аз вече се тревожех, а същевременно се и вълнувах ,за старата жена, която отивахме да посетим.