Търсенето на скритата истина

- Но аз трябва да знам пророчеството! - настоях. - И всичко, което тя може да каже за времето, когато е избягала Книгата. Кой знае какво би могла да ни каже тази стара жена?

- Знаем всичко, което трябва да се знае - каза той равно. - Имаме три от четирите камъка и четири от петте друида.

Зяпнах.

- Петте, които ни трябват, са друиди? Петте са хора? По дяволите! Всички ли знаят за това пророчество, освен мен?

- Така изглежда - каза той сухо. - Келтърови, арогантните копелета, вярват, че те са петимата друиди: Дагиъс, Дръстан, Киън, Кристофър и Крисчън. Но Крисчън изчезна, а В'лане притежава четвъртия камък. Честно казано, госпожице Лейн, мисля, че ти си жокерът, който може да направи всичко останало ненужно. Поставям залозите си на теб.

За жалост, не бях сигурна точно какъв жокер бях. Боях се, че в пророчеството има нещо за мен и то не е добро. Но нямаше да му го кажа. Вместо това изтъкнах, че би било грешка да подминем възможността да научим, каквото можем за Книгата. И ако тази жена знаеше как е избягала, кой знае какво още би могла да ни каже?

Доведи жената тук, беше казал.

Никакъв шанс да я преместим, ни беше информирала Кат. Възрастта u се равняваше единствено на ината u, на нейната заядливост и явната u склонност да задрямва без предупреждение.

И ето ни тук, на път към далечните краища на Каунти Клеърцв].

Където ни чакаше деветдесет и седем годишната Нана О'Райли.

Бях виждала къщурки на дребни земеделци и преди, но тази, така както беше осветена от фаровете на хамъра, обираше овациите. Неравна купчина от камък, тръстика и мъх, натрупана в двор от етажирани градини, които през лятото щяха да потънат в изобилие от цветове, гарнирана с чудати статуи и каменни фонтани. Зад нея Атлантическият океан блестеше, сребърен на лунната светлина, и осоляваше бриза.

Тук нямаше Сенки. Периметърът на двора беше силно защитен.

Когато минахме през демаркационната линия, аз трепнах. От страна на Баронс нямаше никаква реакция. Наблюдавах го внимателно от мига, в който във фаровете ни попадна слабият сребрист блясък, любопитна да видя дали защитите го тревожат.

Той беше образец на съвършено спокойствие.

- Почувства ли ги изобщо? - попитах вбесена.

- Знам, че са там - типичен неотговор от Баронс.

- Татуировките ти предпазват ли те?

- От много неща. От други не - още един неотговор.

Излезнахме и тръгнахме по почти занемарената пътека до вратата

на къщурката. Беше зелена, изрисувана с много символи. Безформената детелина не можеше да се сбърка. Нана О'Райли знаеше за нашия орден? Как?

Кат отвори вратата, когато почуках. Беше избързала напред, надявайки се да изглади впечатлението ни от пътуването с чай, прясна вода и сандъци с провизии от града за старицата.

Надзърнах в къщата. Вътре горяха свещи и припукваше буен огън.

- Аз ще отварям моите двери, да. Ни съм умрела още! - Нана О'Райли избута Кат настрана. Носеше сивата си коса на дълга плитка през едното рамо. Имаше бръчките на стар морски капитан, живял почти век на брега. Нямаше зъби. Хвърли на Баронс сълзящ поглед и каза: - Таквиз кат теб нема да са намиргат тука!