Изкуството на лова

Грейнджър се намръщи. Твърде много „ако“. Не обичаше да разчита на случайността. Отново погледна към яхтата. Отново се чуваше тиха музика.

Грейнджър развърза торбата от скобите на гърба на Игрид и подхвърли небрежно:

— Ще се поразтъпча, докато обмислям предложението ти. Ставите ми съвсем се вкочаниха.

Игрид се наведе и притисна тяло към земята, за да може да се плъзне по гърба ѝ и да слезе през опашката. Той метна торбата на рамо и я заобиколи отпред.

— Мога ли да използвам тоалетната на яхтата? — И кимна към кораба на Конквилас.

Драконът поклати глава.

— Нямам право да разрешавам подобна молба.

— Две минути — продължи да настоява Грейнджър.

— Съжалявам.

Грейнджър изпръхтя от досада и попита:

— Тогава може ли поне да се изсера зад онези проклети скали?

— Разбира се — отвърна Игрид. — Но гледай да не се отдалечаваш много.

Грейнджър закрачи към яхтата. Докато се приближаваше, смъкна торбата от рамото си и я пусна.

Ускори крачка.

Изведнъж зад гърба му долетя повей.

— Не приближавай яхтата, човече — изръмжа зад него Игрид.

Грейнджър хукна напред.

— Спри! — извика Игрид.

Той задрапа по камъните към трапа. Усещаше промяна в светлината, докато огромният дракон се изправяше зад него. Можеше само да се надява, че бронята е устойчива на огън.

Грейнджър стигна горния край на скалната издатина и затрополи по трапа.

Един люк водеше надолу. Грейнджър затича по палубата, очакваше всеки момент да го облее огнен стълб. Металните му подметки кънтяха по дъските. Но все още нямаше и помен от пламъци. Стигна люка, повдигна го и в този момент отзад го застигна огромна сянка.

Грейнджър прескочи наведнъж шестте стъпала до пода на коридора. Претърколи се, за да омекоти удара, и спря, опрял гръб в стената и с поглед, втренчен в зеещия отгоре люк. Оттам го гледаше Игрид и в очите ѝ се четеше желание да убива. Зъбите ѝ бяха твърде големи, за да проникнат през отвора, през който Грейнджър току-що се бе шмугнал. Дъхът ѝ изпълваше коридора с отровни пари. Би могла да го изпепели на мястото, където лежеше, или да разтроши яхтата на парчета и да го докопа с нокти.

Но не го направи.

Вместо това каза:

— Конквилас не си е у дома, глупако. Дори не е на острова. С действията си не постигна нищо, освен че вече ти нямам доверие.

Грейнджър се надигна.

Драконът вероятно лъжеше. Все някой свиреше на тази лютня и той смяташе да установи кой е. Обърна се и отвори вратата в дъното на коридора.

Зад нея имаше разкошно обзаведен вестибюл, стените бяха облицовани с тропическо дърво и метал. Поне дузина малки перлени фенери висяха от тавана, който бе покрит с резбована китова кост. В единия ъгъл бе поставен бял лакиран клавесин — един от многото изящни предмети в каютата. На столче до клавесина седеше момиче.

Беше по-малка от Янти, някъде на дванайсет или тринайсет, и държеше в белите си ръце лютня. Бялата ѝ коса и бледото лице говореха несъмнено за унмерски произход, както и виолетовите очи, но пък лицето ѝ бе по-закръглено, отколкото бе типично за нейната раса. Грейнджър предположи, че в кръвта ѝ са примесени и човешки гени.