Изкуството на лова

Едва сега Янти забеляза, че тук нещо не е както трябва. Нито едно от огледалата не пулсираше с ефирна светлина, нито в тях се отразяваха пламъци. Това бе единственото помещение на кораба, което изглеждаше напълно нормално.

— Става още по-странно — обади се Гадич. — Погледнете в огледалата. В което ще да е.

Разделиха се и всеки доближи до едно огледало. Само Янти остана при Паулус, уловила го за ръката. Първи възкликна учудено капитан Хоулиш.

… и преди да осъзнае какво прави, Янти бе пратила съзнанието си в ума му.

Той гледаше в огледалото… но там нямаше отражение. Вместо това се виждаше надзъртаща от мрака призрачна фигура. Видението отсреща можеше да принадлежи на човек — вероятно изкривено от някаква магия в стъклото. Но бе по-скоро същество, различно от обитателите на този свят. Имаше дълго скосено назад чело и остра като животински рог брадичка. Кожата му бе твърда и бяла като кост, очите — странно издължени и съвсем бели, ако се изключеха малките черни точици на зениците. Беше разтворило уста в чудновата усмивка и вътре се виждаха множество тънки остри зъби.

Янти чу как Паулус си поема рязко дъх…

… и върна ума си в своето тяло.

Беше вкопчила пръсти в ръкава му. Огледалото пред нея бе по-голямо от това, в което надзърташе капитанът. И вътре в него тя видя нещо още по-странно от образа, който бе съгледал Хоулиш.

И този път фигурата бе насред мрак. Но това чудовище нямаше нищо общо с която и да било човешка черта. Бе гърчеща се маса от кървавочервени пипала — по-скоро гнездо от охранени червеи, отколкото единен организъм. Въпреки това Янти си даваше сметка, че то е част от много по-голямо същество — върхът на ръка, сама по себе си един от безбройните подобни израстъци, движещи се оттатък в мрака.

В останалите огледала се виждаха още ужасни картини — едно човекоподобно, но рогато чудовище, облечено в бронзова броня с размери на планина; труп, окован в метални жици и стъкло; въртяща се кутия, от която струеше разноцветна светлина; пулсираща синкава твар, подобна на сепия; огромен лабиринт от каменни плочи, обрасъл със зеленикави растения. Лабиринтът се простираше на много мили.

Янти усещаше присъствието на всички тези видения с периферията на съзнанието си. Дори лабиринтът бе осезаем. Умовете им бяха далечни и същевременно ужасно близо, сякаш изпълваха някаква цепнатина, разлом насред Морето от призраци. Тя предполагаше, че огледалата са мембрани, през които може да праща съзнанието си където пожелае. Но нищо на този свят не би я накарало да прати ума си при който и да било от тези разуми.

— Това са пътници — каза Кир.

— Пътници? — попита Хоулиш. — Не разбирам. Какво е това място?

— Нещо като зрителна зала — обясни Кир. — Навремето магьосниците ентрописти са ги използвали, за да надзъртат в пространствата отвъд нашата вселена. Да гледат в безкрайния мрак. Пътниците, които виждаш пред теб, са се прехвърлили в тези пространства и не могат да се върнат. Или са били заточени там. Огледалата са създадени, за да ги примамват насам. За да може да се измъква от тях информация.