Изкуството на лова
- Автор: Кэмпбелл Алан
- Серия: Хрониките на Гробарите #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Изкуството на лова». Краткое содержание книги:
Грейнджър отново отблъсна момичето.
— Ентропична броня? — извика тя. — Откъде я намери?
Той не отговори.
Тя се разплака.
Грейнджър въздъхна дълбоко.
— Съжалявам. Съжалявам, че Крийди стреля по теб.
Тя закри очите си с длани.
— Как се казваш? — попита той.
— Върви си.
— Имам дъщеря на твоята възраст. Казва се Янти.
Момичето продължаваше да плаче, скрило лицето си.
— Затова дойдох тук. — Той бавно седна на пода до нея. — Тя се влюби в един… — Още една измъчена въздишка. — В един унмерски принц, Паулус Марквета.
Момичето свали ръце и го погледна с подпухнали от плач очи. Грейнджър виждаше, че името ѝ е познато. Беше ѝ станало любопитно.
— Марквета прати предизвикателство към баща ти да се срещнат на турнира.
Тя подсмръкна.
— Баща ми ще го убие.
— Принцът възнамерява да го измами.
— Няма да е за първи път — отвърна тя.
— Турнирът е нагласен. На арената баща ти ще се срещне с един бог — Фиорел.
Тя го погледна ококорено.
— Това е невъзможно!
— Той ще е дегизиран като простосмъртен боец — продължи с обясненията Грейнджър. — Ето защо дойдох да предупредя Конквилас. Принц Марквета е наш общ враг, а аз ще бъда съюзник на баща ти.
— Дошъл си да молиш за помощ? След всичко, което направи?
— Съжалявам — каза той. — Но трябва да ми повярваш, че тогава, в Лосото, за теб нямаше никаква опасност. Нашите оръжия не можеха да ти направят нищо.
Тя подсмръкна отново и кимна.
— Освен това дойдох да помоля баща ти за услуга. Дъщеря ми е още дете. Не знае какво прави. Нейният годеник и чичо му я използват. Дойдох да помоля баща ти да не я убива.
— Баща ми не убива деца.
— Заклел се е да убие всеки, който застане на пътя му — възрази Грейнджър. — А дъщеря ми със сигурност ще се опита да му попречи. Тя не може да прозре какво се крие в душата на избраника ѝ. — Забеляза, че момичето продължава да хлипа, и се огледа за кърпичка. Взе парче от скъсаното наметало от пода и ѝ го подаде.
След кратко колебание тя го взе.
— Затова трябва да разбера къде е баща ти.
— Не зная къде е — отвърна тя. — Все заминава нанякъде и никога не ми казва къде.
Грейнджър въздъхна отново и се изправи.
— Остава ми да се надявам, че Игрид ще изпълни обещанието си и ще ме откара в Лосото — каза той, докато надничаше през прозорчетата. — Макар че в момента е по-склонна да ме изяде.
Момичето се разсмя, издуха си носа и каза:
— Тя е голяма закрилница. Но ще ме послуша. Мога да я убедя да не ти прави нищо лошо.
Грейнджър кимна.
— Благодаря ти.
— Почакай да си събера багажа.
— Багажа? — Той се намръщи.
— Да, багажа! За Лосото.
— Няма да идваш в Лосото.
Тя скръсти ръце.
— Няма да остана тук — тросна се. — Не и когато баща ми е в смъртна опасност.
— Не съм казал, че е в смъртна опасност. Доколкото разбирам…
— Той е в смъртна опасност — натърти тя и тропна с краче, за да подчертае думите си. — И ти не знаеш как да го откриеш. Не са те обучавали за ловец.
— Не мога да те взема с мен…
— Сисело — каза тя. — Казвам се Сисело. И не ти ще ме вземеш със себе си, полковник Грейнджър. Аз отивам в Лосото с Игрид. — Подсмихна се. — Но може пък да реша да те взема с мен.
От Кархен Дома плаваха пет дни преди Янти да успее да открие „Илена Грей“. Съзнанието ѝ се рееше от доста време над Море на призраците, докато най-сетне забеляза сред тъмната равнина сияеща зона от възприятия и бледите светлинки на морските обитатели.
Описа на Паулус приблизителното местонахождение на „Илена“ и го информира, че доколкото може да определи, всички пътници са живи. Но не спомена нищо за състоянието, в което се намираха, за да не го отчае. Паулус нареди на капитан Хоулиш да се отправи нататък с максимална бързина. Търсеният кораб бе на изток, на три дни плаване. Като се лутаха насам-натам, те постепенно скъсиха дистанцията и призори на четвъртия ден морякът на марса извика, че е забелязал платно на хоризонта.
По пладне двата кораба — тяхната странна барка и огромната лосотанска търговска галера — бяха легнали един до друг в дрейф и корпусите им се търкаха и блъскаха с оглушителен тропот. Янти, Паулус и херцогът стояха на палубата. Двамата унмери посрещнаха с радостни поздрави деветстотин двайсет и тримата свои сънародници.
Докато живееше в Ел, Янти си представяше лосотанските унмери като благородни дами и господа, издокарани в дрехи, целите обсипани със скъпоценни камъни и благородни метали. И сега също очакваше да види пищни облекла и перчене. Отдаваше склонността на унмерите към екстравагантност на тяхното бързо израстване от относително скромна раса до господари на сътворението и разрушението. Но хората, които се прехвърлиха на борда на „Свети Августин“ този следобед, бяха ужасно измършавели и облечени в парцали. Не носеха почти никакъв багаж освен жалките останки от дрехи на гърбовете си и оскъдните дажби, които им бяха раздали по заповед на императора. Много от тях едва се държаха на крака.