Познай кой се върна
- Автор: Shepard Sara
- Серия: Pretty Litle Liars #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- ISBN: 978-954-962-530-1
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Познай кой се върна». Краткое содержание книги:
Сенека
Слуховете процъфтяват сред именията, мерцедесите и идеално подрязаните живи плетове в оазиса за богаташи — градчето Роузууд, Пенсилвания. Зад огромните си очила „Гучи“, под перфектните си маркови дрешки, всеки тук има нещо за криене — особено гимназистките Спенсър, Ариа, Емили и Хана…
За сладките лъжкини е въпрос на живот и смърт да опазят дълбоко заровени скандалните си тайни, но истината е на път да разбие техния малък прекрасен свят. Кой е „А“, следотърсачът, който изпраща заплашителни съобщения? Кой всъщност е убиецът на Алисън? И какво ще стане със Спенсър, Ариа, Хана и Емили, когато истината излезе наяве? Всичко май ще се разбули ей сега… Но… познай кой се върна!
— Трябва да влизаме. — Спенсър хвърли чувала в мерцедеса си и Емили тръгна заедно с тях към една от страничните врати на съда. Щом влязоха в просторната, облицована с дървена ламперия съдебна зала, стомахът на Емили се сви. Целият Роузууд беше тук — съучениците и учителите й, Джена Кавана и родителите й, всичките приятелки на Али от хокейния отбор — и всички ги гледаха. Единственият човек, когото Емили не видя веднага, беше Мая. Всъщност тя не се беше чувала с нея от купона на Хана в петък вечерта.
Емили наведе глава, когато Уайлдън се отдели от групичката полицаи и ги поведе към една празна пейка. Въздухът бе наситен с напрежение и миришеше на най-различни скъпи парфюми и одеколони. Изведнъж в стаята настъпи мъртво мълчание — охраната вкара Иън и го поведе по централната пътека. Емили хвана ръката на Ариа. Хана прегърна Спенсър през раменете. Иън беше облечен в оранжеви затворнически дрехи. Косата му беше несресана, а под очите му се забелязваха огромни пурпурни кръгове.
Той се приближи до пейката си. Съдията, суров, оплешивяващ мъж, който носеше огромен университетски пръстен, го погледна и се намръщи.
— Господин Томас, какво ще пледирате?
— Невинен — каза Иън със съвсем тих глас.
Тълпата замърмори. Емили се ухапа по вътрешната страна на бузата. Тя затвори очи и отново видя онези ужасяващи картини — този път с нов убиец, който изглеждаше много по-вероятен: Иън. Емили си спомни как го видя през онова лято, когато беше гост на Спенсър в роузуудския кънтри клуб, където Иън работеше като спасител на басейна. Той седеше на върха на поста и въртеше на пръста си нанизаната на канап свирка, сякаш нямаше никакви грижи.
Съдията се наведе напред и се втренчи в Иън.
— Господин Томас, заради сериозността на това престъпление и защото смятаме, че съществува опасност от бягство, ще останете в затвора до назначаване на дата за предварителното ви изслушване. — Той удари с чукчето си и скръсти ръце. Иън наведе глава и адвокатът му го потупа успокояващо по рамото. След няколко минути той вече излизаше от залата, окован с белезници. Всичко бе свършило.
Членовете на роузуудската общност се изправиха и започнаха да излизат от залата. Тогава Емили забеляза едно семейство, което седеше на пейките отпред, и което тя не бе забелязала досега. Охраната и камерите ги скриваха. Тя разпозна късата модерна прическа на госпожа Дилорентис и красивия застаряващ профил на господин Дилорентис. До тях стоеше Джейсън Дилорентис, облечен с хубав черен костюм и тъмна карирана вратовръзка. Когато семейството се прегърна, те изглеждаха изключително облекчени… и може би леко разкаяни. Емили си спомни какво беше казал Джейсън по новините: Аз не разговарям много със семейството ми. Те са твърде объркани. Може би се чувстваха виновни заради това, че толкова време не са разговаряли. Или може би Емили просто си въобразяваше твърде много неща.
Всички се струпаха пред съдебната зала. Времето изобщо не беше като в онзи прекрасен, безоблачен ден преди няколко седмици, когато се проведе погребалната служба на Али. Днес небето бе покрито с тъмни облаци, които превръщаха целия свят в скучно място без сенки. Емили усети как някой слага ръка на рамото й. Спенсър я прегърна през раменете.
— Всичко свърши — прошепна тя.
— Знам — каза Емили и също я прегърна.
Останалите момичета се присъединиха към прегръдката. С крайчеца на окото си Емили видя проблясването на светкавица на фотоапарат. Дори можеше да си представи заглавията във вестниците: Приятелките на Алисън разстроени, но умиротворени. В този момент погледът й бе привлечен от един черен линкълн, който бе паркиран до завоя. Шофьорът седеше в колата и чакаше. Затъмненият прозорец бе свален съвсем малко и Емили забеляза чифт очи, които се взираха право в нея. Тя зяпна от изненада. Подобни сини очи беше виждала само веднъж в живота си.
— Момичета — прошепна тя, като здраво стисна ръката на Спенсър.
Другите се откъснаха от прегръдката им.
— Какво има? — попита загрижено Спенсър.
Емили посочи към седана. Задният прозорец вече беше вдигнат, а шофьорът превключваше на скорост.
— Кълна се, че току-що видях… — заекна тя, но после млъкна. Щяха да я помислят за луда — да си фантазира, че Али е жива, бе просто поредният начин да се справи със смъртта й. Емили тежко преглътна и се изпъна. — Няма значение — каза тя.