Познай кой се върна

— Доста трябва да помислиш. Ще те оставим да решиш. Ще се преместя тук само, ако и ти ще живееш тук. Става ли?

Хана огледа чистата им модерна кухня, като се опита да си представи как баща и й Изабел стоят край плота и готвят вечеря. Баща й щеше да седи на стария си стол край масата, а Изабел щеше да седи в майчиния й. Кейт можеше да седи на стола, който обикновено пълнеха със списания и рекламни писма.

Майка й щеше да й липсва, но тя така или иначе не прекарваше много време у дома. А Хана отдавна копнееше баща й да се върне — само че не беше сигурна дали го иска по този начин. Ако позволеше на Кейт да се нанесе тук, щеше да настъпи война. Кейт беше слаба и руса, и красива. Кейт щеше да се опита да нахлуе в „Роузууд дей“ и да поеме властта.

Но Кейт щеше да бъде новото момиче. А Хана… Хана щеше да е популярното момиче.

— Ами, добре. Ще си помисля. — Хана стана от масата, взе чантата си и отиде до шкафчето с лекарствата на долния етаж. В интерес на истината тя се чувстваше… надъхана. Може би това бе страхотна идея. Предимството беше нейно. През следващите няколко седмици тя щеше да се погрижи да бъде най-популярното момиче в училище. След като Мона вече я нямаше, това щеше да е фасулска работа.

Хана бръкна в коприненото джобче на чантата си. Там се гушеха две блекбърита — нейното и на Мона. Знаеше, че ченгетата търсят втория телефон на Мона, но все още не можеше да им го предаде. Първо трябваше да свърши нещо.

Тя си пое дълбоко дъх, извади телефона от светлокафявия кожен калъф и го включи. Апаратчето оживя. Нямаше поздравително съобщение, нито персонализирана картинка на екрана. Мона беше използвала телефона само за работа.

Тя бе съхранила всяко съобщение, което им беше изпращала, всеки есемес, подписан само с буквата А. Хана бавно прегледа съобщенията, които бяха изпращани до нея, като трескаво дъвчеше долната си устна. Ето го и най-първото, което получи, докато беше в полицията заради откраднатите от „Тифани“ гривна и огърлица — Хей, Хана, от затворническата храна се дебелее, какво ли ще каже Шон за това? Тя не е за мен. Имаше го и последният есемес, който Мона бе изпратила от този телефон, и той съдържаше два вледеняващи реда: Ами Мона? Тя също не ти е приятелка. Пази си гърба.

Единственото съобщение, което не беше изпратено от този телефон, гласеше Не вярвай на всичко, което чуваш. Мона го бе изпратила случайно от другия телефон. Хана потрепери. Тъкмо бе взела новия си телефон и не беше въвела всички номера в него. Мона се беше объркала и Хана бе разпознала номера й. Ако не го беше познала, кой знае колко дълго щеше да продължи това.

Хана стисна блекбърито на Мона, изпитвайки ужасното желание да го размаже. Искаше й се да извика: Защо? Знаеше, че трябва да презира Мона — ченгетата бяха открили мини вана, с който Мона беше блъснала Хана, прибран в долепения до къщата на семейство Вандерваал гараж. Колата беше покрита с брезент, но предната броня бе смачкана и кръв — кръвта на Хана — бе опръскала предните фарове.