Прашинка в Божието око
- Автор: Нивен Ларриё, Пурнель Джери
- Серия: Сламкарите #1
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Прашинка в Божието око». Краткое содержание книги:
— Да — отвърна министърът и когато Кутузов, го стрелна с гневен поглед, припряно прибави: — Изглежда, го знаеха още от самото начало. Никой от нас не им го е казвал, сигурен съм.
— Значи знаят. Питали ли са ви за нея? Искали ли са да я видят?
— Не. — Хорват отново свъси вежди. — Не, не са питали. Всъщност не проявяват абсолютно никаква загриженост за нея, не повече, отколкото за сламкарчетата — самите те евакуират кораба си, адмирале, сигурно сте виждали снимките. И те са избили гадинките. Тези създания сигурно се плодят като плъхове. — Министърът замълча и се намръщи още повече. После внезапно продължи: — Така или иначе, искам да попитаме другите какво да правим с болната миньорка. Не можем просто да я оставим да умре.
— Това навярно би било най-лесно за всички — замислено отвърна Кутузов. — Е, добре, докторе. Попитайте ги. Това едва ли може да им разкрие нещо важно за Империята. Но ако настоят да я видят, Блейн, трябва да им откажете. Ако се наложи, миньорката ще умре — измислете някакъв трагичен нещастен случай. Ясно ли е? Тя не бива да разговаря с други сламкари, нито сега, нито в бъдеще.
— Слушам — безизразно каза Род. Чудеше се дали е съгласен с решението на адмирала. Трябваше да е шокиран, но…
— Все още ли искате да ги питате при тези обстоятелства, докторе? — рече Кутузов.
— Да. Така или иначе, не очаквах друго от вас. — Хорват стисна устни. — А сега да се върнем на основния въпрос: сламкарите ни поканиха да влезем в орбита около тяхната планета. Можем само да предполагаме какви са основанията им. Според мен искрено желаят да установят търговски и дипломатически връзки с нас и това е единственият логичен начин да го направим. Няма данни за други причини. Вие, разбира се, си имате собствени теории…
Кутузов весело се засмя.
— Всъщност, докторе, аз спокойно бих могъл да съм на същото мнение. Но какво значение има това? Моята задача е да гарантирам сигурността на Империята. Не е важно какво мисля. — Адмиралът студено погледна от екрана. — Добре, капитане, давам ви разрешение да действате. Но първо подгответе торпедните системи на кораба си. Не можем да оставим „Макартър“ в ръцете на сламкарите. Разбирате ли?
— Тъй вярно.
— Отлично. Можете да потеглите, капитане. „Ленин“ ще ви следва. На всеки кръгъл час пращайте записи на всяка нова информация, която получите. Сигурно разбирате, че ако корабът ви бъде изложен на опасност и има дори най-малък риск за „Ленин“, аз няма да се опитам да ви помогна. Основното ми задължение е да отнеса информацията в Империята, включително — ако се случи — за това как сте загинали. — Адмиралът се обърна към Хорват. — Е, докторе, още ли искате да отидете на сламкарската планета?
— Разбира се.
Кутузов се засмя.
— Действайте, капитан Блейн. Действайте.
Влекачите на „Макартър“ бяха докарали цилиндър, голям наполовина колкото посланическия кораб: контейнер от порест материал, пълен с течен водород. Сега резервоарът беше закачен за тороидните жилищни пространства. Тънкото жило, което насочваше плазмения поток към ядрения двигател, също бе променено. Сламкарите го бяха извили настрани в съответствие с новия център на масата. Корабът беше силно наклонен назад към двигателя си и приличаше на дребна жена в напреднала бременност, която се опитва да върви бързо.
Ръководени от един от кафявите, кафяво-белите демонтираха моста и използваха материала, за да построят пръстеновидни платформи, поддържащи крехките тороиди. Други работеха в кораба, а три малки кафяво-бели фигури си играеха сред тях. Вътрешността отново се променяше като насън. Мебелите за слаба гравитация придобиха нов вид. Подовете станаха вертикални спрямо новата инерциална посока.
На борда на катера вече нямаше сламкари: всички бяха заети, но продължаваха да поддържат контакт. Юнкерите се редуваха да помагат на извънземния кораб.
Уитбред и Потър местеха койките в ускорителната зала, за да направят място за три по-малки легла. Работата не изискваше умения, а мускули. От челата им под филтърните шлемове се стичаше пот, подмишниците им бяха подгизнали.
— Чудя се как ви миришем — рече Гавин. — Не ми отговаряй, ако въпросът не ти е приятен.
— Малко е трудно да се каже — съвършено имитира новошотландския му акцент неговата сламкарка. — Аз съм длъжна да разбирам всичко за своя фюнч(щрак), господин Потър. Възможно е прекалено да съм се вживяла в тази роля. Миризмата на чиста пот нямаше да ми е неприятна, даже да не работехте за нас. Какво ви е толкова смешно, господин Уитбред?