Да започнем отначало

— Фъргюс! — преструвам се на засегната, а той се смее.

— Шегувам се. Добре де, малко. — Млъква и изглежда замислен. — Нито една от връзките ми не бе основана на нещо по-солидно, като истинско приятелство…

Сега ме поглежда и за миг чувствам, че атмосферата се променя, преди неочаквано да погледне над рамото ми.

— Я виж! — възкликва и сочи през прозореца. — Сняг!

Обръщам се и наистина виждам през големия френски прозорец, че навън вали.

— О! — гледам как белите снежинки танцуват в тъмнината.

— Хайде, вземи си палтото! — той скача и отваря прозорците, при което се открива огромна тераса, по-голяма дори от целия му малък апартамент. — Ето, заради това наех това място! — Излизаме навън.

Невероятно е. Все едно попадам в друг свят. Сега знам как са се чувствали децата, минавайки през гардероба в страната Нарния. С удивление гледам над покривите снежинките танцуват около главите ни — като малки бели искри, осветяващи тъмнината. Чувствам вълшебство. Вълнение. Сякаш сме се скрили в една от онези стъклени снежни топки, която някой е разклатил.

До едната стена има малка дървена пейка, сред растения в саксии, които са останали без листа. Двамата сядаме на нея.

— Знаеш ли, че всяка снежинка е уникална и различна, като хората — казва той като изплезва езика си и хваща една. — Когато бях дете, мислех, че е невъзможно.

Усмихвам се и обръщам лице към небето, като оставям снежинките да падат върху него. Малки замръзнали люспички, които моментално се разтопяват върху кожата ми. Високо тук, сред комините, ми се струва, че съм на милиони километри от реалния свят. Лондон е толкова луд град! Дори след пет години живот тук, все още не мога да свикна с постоянния му шум и глъчка, с претъпканите с тълпи улици, никога нестихващия трафик.

През повечето дни го обичам. Обичам енергията на хората — как човек може да свие в някоя улица и да открие еклектична сбирщина от магазини за индийско сари, марокански ресторанти, тайландски закусвални и „мазни лъжици“45, всички сгушени едно до друго; как може да се събуди посред нощ, да погледне през прозореца и да види града, който все още свети над покривите.

Но понякога ми се иска да има бутон за изключване. Копче, което да мога да натисна и всичко да спре, като въртележката на панаира, от която можеш да слезеш и да си поемеш дъх.

Както сега.

Високо над покривите с Фъргюс до мен имам чувството, че съм намерила точно този бутон. Всичко е така спокойно, застинало…

Неочакван порив на вятъра ме кара да трепна.

— Студено ли ти е? — пита загрижено той.

— Не, добре ми е — успокоявам го, като се завивам по-плътно в палтото си, но тракащите зъби ме издават.