Да започнем отначало

— Ти? — наистина съм изненадана.

— Ще те взема утре точно в шест. Носи си паспорта.

Паспорт? Да не ходим зад граница?

— Къде ще ме водиш? — не мога да не попитам. Всичко става толкова бързо, че не мога да го осъзная.

— Остави това на мен, ще видиш — изкушава ме той.

— Но как да знам какво да облека?

Себ се смее.

— Не се тревожи. Всичко съм уредил — успокоява ме, настъпва кратка пауза, после добавя някак по-меко.

— Знаеш ли, липсваше ми тази вечер.

— И ти на мен — отвръщам по-скоро автоматично, отколкото от сърце, защото в мига, в който произнасям думите, осъзнавам, че въобще не ми е липсвал. Напротив, докато не звънна, въобще не се бях сетила за него. Но причината сигурно бе, защото бях така заета с дядо на покера и помагах на Фъргюс да си научи репликите… добре де, заради всичко.

Казваме си довиждане и затваряме. За миг оставам неподвижна, чувствам леко замайване от обрата на събитията, преди да вляза отново вътре.

Намирам Фъргюс с глава, наведена над сценария.

— Всичко наред ли е? — пита той и ме поглежда.

— Ами… да. — Кимам, чувствайки странна смесица от чувства. — Беше Себ — добавям доста неохотно.

— Да, чух.

Настроението е променено и между нас неочаквано се е настанило необяснимо неудобство.

— Ще ме води някъде през уикенда — обяснявам, макар да не съм сигурна защо го правя.

— Чудесно — усмихва се Фъргюс. — Малка ваканцийка, а?

— Нещо такова — мъча се да се усмихна и аз.

Разговорът не върви, настъпва неловка тишина и накрая аз решавам:

— Време е да си вървя.

— Сигурна ли си?

— Да, не е толкова късно, а и дядо ми даде пари за такси. — По-точно „насила ги натика в джоба ми“.

— Почакай, ще те изпратя — казва и грабва ключовете си. Той оставя вратата отключена, слизаме по стълбите до входната врага, която се захлопва зад нас, когато излизаме на улицата.

Все още вали, но земята е толкова влажна, че снегът не се трупа като бял килим, а се топи на малки, сиви, хлъзгави купчинки. Гледам към жълтите неонови светлинки на една лавка за кебап отсреща, пред която се тълпят хора, докато трафикът не стихва. На покрива светът сякаш беше друг, едно магическо място, далеч от тук долу, където реалността хапе.

Минава такси и спира, а и ние отскачаме назад, за да не ни изпръска.

— Е, пожелавам ти приятна миниваканция! — целува ме по бузата Фъргюс за довиждане.

— Благодаря! — усмихвам се, отварям вратата на таксито и влизам вътре. — А на теб успех утре на прослушването. Знам, че ще се справиш. Имам предчувствие.

— Същото, както когато предложи да пусна съобщението в „Пропуснати връзки“ ли? — шегува се той. — Нали знаеш, тя никога няма да ми отговори.

Чувствам вина.

— Не, това е съвсем различно. Напълно различно.