Изповядвам

– Хау.

– Какво?

– Повтаряш се.

– Обичам те, Сара.

– И аз те обичам, Адриа.

Nunc et semper.216 Адриа въздъхна доволен. Беше ли доволен? Питах се често дали животът ме удов­летворява. През онези месеци, докато чаках Сара, трябваше да призная, че наистина бях доволен, радвах се на живота, защото само след две минути на ъгъла при сладкарницата ще се появи една слаба жена с тъмна права коса, с тъмни очи, студентка по изящни изкуства, с карирана пола, която много й отива, с усмивка като балсам, и ще ми каже здравей, Адриа, ще се поколебаем дали да се целунем, защото знаех, че насред улицата всички ще ме гледат, ще ни гледат, ще ни сочат и ще кажат като птица, изхвърлена от гнездото217, така и вие, тайно влюбените... Денят беше облачен и сив, но аз го виждах лъчезарен. Осем и десет минути, колко странно. Тя е точна като мен. А вече десет минути я чакам. Болна е. Ангина. Сгазило я е такси и после е избягало. Саксия от някой шести етаж е паднала върху главата й, боже мой, ще трябва да обиколя всички болници в Барселона. А, ето я! Не, беше слаба жена с тъмна права коса, но със светли очи, начервени устни и двайсет години отгоре, отмина трамвайната спирка и със сигурност не се казваше Сара. Помъчи се да мисли за нещо друго. Вдигна глава. Чинарите по Гран Виа бяха пуснали нови листа, но на колите, които минаваха оттам, изобщо не им пукаше. А на мен ми пукаше! Цикълът на живота! Пролетта... Follas novas.218 Отново погледна часовника. Невъзможно, двайсет минути закъснение. Минаха още три-четири трамвая и против волята си се остави да го завладее някакво странно предчувствие. Сара. ¿Qué pasa ó redor de min? ¿Qué me pasa que eu non sei?219 Въпреки предчувствието Адриа Ардевол чака два часа, седнал на каменната пейка до спирката на Гран Виа, вперил поглед в ъгъла със сладкарницата, без да мисли за Griechische Geistesgeschichte, защото главата му беше пълна с хилядите нещастия, които може би са сполетели Сара. Не знаеше какво да прави. Сара е болна, дъщерята на добрия цар, лекари отиват да я видят, лекари и други хора220. Нямаше никакъв смисъл да чака повече. Но не знаеше какво да прави. Не знаеше какво да прави с живота си сега, когато Сара не дойде. Краката му сами го заведоха до къщата на Сара, въпреки строгата забрана на любимата му той трябваше да бъде там в момента, когато ще дойде линейката, за да я вземе. Вратата беше затворена, портиерът беше вътре и разпределяше кореспонденцията в пощенските кутии. Нисичка жена минаваше с прахосмукачка големия килим. Портиерът свърши работата си и отвори вратата. Шумът от прахосмукачката достигна до него като оскърбление. Облечен със смешна престилка, портиерът погледна към небето, за да види дали ще се реши да вали, или времето ще се задържи така. Или може би чакаше линейката... Дъще, моя дъще, каква е твоята болка? Майко, моя майко, мисля, че много добре знаете. Не беше сигурен кой е нейният балкон. Портиерът се загледа в младия безделник, който от няколко минути наблюдаваше сградата. Погледна го недоверчиво. Адриа се престори, че чака такси, може би същото, което я е сгазило. Направи няколко крачки надолу по улицата. Teño medo dunha cousa que vive e que non se ve. Teño medo á desgracia traidora que ven, e que nunca se sabe ónde ven.221 Сара, къде си?