Изповядвам

– Сара Волтес?

– Кой я търси? – изискан, уверен глас на добре облечена дама.

– Не, за... От черквата... За рисунките, за изложбата с рисунки на...

Когато човек съчинява нещо, преди да го каже, трябва да го обмисли, по дяволите. Не може да направиш първата крачка и да останеш с отворена уста, без да си съчинил нищо, тъпако. От черквата. За рисунките. Тъпо. Ужасяващо тъпо. Затова беше съвсем логично изисканият, уверен дамски глас да каже струва ми се, че грешите, и да затвори деликатно, възпитано и меко, а аз се наругах, защото не съумях да се държа на висотата на положението. Сигурно беше майка й. Отрова сте ми дали, майко, искате да ме погубите. Дъще, моя дъще, затова ще се изповядаш. Адриа затвори с чувството, че се е изложил напълно. В дъното на апартамента Лола Чика подреждаше шкафовете, защото сменяха спалното бельо. На голямото бюро в кабинета на баща си Адриа беше наредил книги, но беше зает само с безполезния телефон, неспособен да му каже къде е Сара.

„Изящни изкуства“! Никога не е бил там. Не знаеше къде се намира, не знаеше дали съществува. Винаги се виждахме на неутрален терен, по твое указание, в очакване на деня, когато слънцето ще блесне на хоризонта. Когато излязох от метрото на „Жауме I“, беше започнало да вали, а аз не носех чадър, никога не съм носил чадър в Барселона, и можах само да направя нелепия жест да вдигна яката на сакото си. Застанах на площад „Вероника“, пред сградата в странен неокласически стил, за която допреди този ден не знаех, че съществува. Нито следа от Сара, нито вътре, нито вън, нито по коридорите, нито в аудиториите, нито в ателиетата. Отидох до сградата на Борсата222, но там не знаеха нищо нито за борса, нито за изящни изкуства. Когато вече бях съвсем мокър, се сетих да отида до школата „Масана“ и там, на входа, под тъмен чадър, я видях в гръб как разговаря с едно момче и се смее. Носеше оранжев шал, който много й отиваше. Неочаквано целуна момчето по бузата, за което трябваше да се повдигне на пръсти, а Адриа почувства за първи път жестокото пробождане на ревността, непоносимо усещане за задушаване. В този момент момчето влезе в школата, а тя се обърна и тръгна към мен. Сърцето ми искаше да изскочи и да си смени собственика, защото моето щастие отпреди няколко часа се стопи в сълзи от разочарование. Не ме поздрави, не ме забеляза, не беше Сара. Беше слабо момиче, с права тъмна коса, но със светли очи и най-важното – не беше Сара. А аз, под дъжда, отново се почувствах най-щастливият мъж във Вселената.