Изповядвам
- Автор: Кабре Жауме
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Изповядвам». Краткое содержание книги:
Двамата в кабинета на баща ми, който вече беше мой. Адриа стана и отиде до стената, където след няколко години щеше да стои твоят автопортрет. Облегна се, сякаш му беше приятно да гъделичка бъдещето. Поклати отрицателно глава, идеята на Бернат не беше много сполучлива. Искаш ли да ти изсвиря за утеха Шаконата? – попита Бернат.
– Да. Изсвири я с Виал.
Бернат я изсвири много добре. Въпреки болката и тревогата си, Адриа изслуша внимателно интерпретацията на своя приятел и стигна до заключението, че беше изпълнена коректно, но на места Бернат се затрудняваше, не стигаше до самата душа на пиесата. Имаше нещо, неизвестно какво, което му пречеше да бъде истински. Аз пък, при цялата си болка, съм неспособен да престана да подлагам нещата на естетически анализ.
– По-добре ли си? – попита, като свърши.
– Да.
– Хареса ли ти?
– Не.
Трябваше да си мълча, знам. Но не умея да мълча. По това приличам на майка.
– Какво значи не? – Даже тонът му се промени, стана по-висок, а той – по-нащрек, с по-отворени очи...
– Няма значение, не обръщай внимание.
– Не, много ме интересува.
– Много добре, така да бъде.
Лола Чика беше в дъното на апартамента. Майка – в магазина. Адриа се отпусна на дивана. Прав пред него, със сторионито в ръка, Бернат чакаше присъдата и Адриа каза значи, технически това е съвършено изпълнение, или почти; но не стигаш до дъното на нещата, струва ми се, че се боиш от истината.
– Превъртял си. Какво е истина?
И Иисус, вместо да отговори, млъкна, докато нетърпеливият Пилат се канеше да напусне помещението. Но тъй като не ми е ясно какво е истина, почувствах се задължен да отговоря.
– Не знам. Разпознавам я, когато я чуя. А при теб не я разпознавам. Разпознавам я в музиката и в поезията. И в прозата. И в живописта. Но само от време на време.
– Долна завист.
– Да. Признавам, че ти завиждам, защото си способен да изсвириш това.
– Така. Сега гледай да го замажеш.
– Но не ти завиждам, че свириш така.
– Мамка му, стреляш на месо.
– Твоята цел е да успееш да схванеш и да съумееш да изразиш тази истина.
– Нà ти сега.
– Ако не друго, имаш цел. Аз нямам.
Накратко, приятелската среща, на която единият от приятелите утешаваше наскърбения, свърши с глуха битка за естетическата истина и върви на майната си, чу ли. Сега разбирам защо Сара Волтес-Епстейн е духнала. И Бернат си отиде, като хлопна силно вратата. След няколко секунди Лола Чика надникна в кабинета и попита какво стана?
– Нищо, Бернат много бързаше, нали знаеш какъв е.
Лола Чика погледна Адриа, който внимателно разглеждаше цигулката, за да не се загуби погледът му в голямата болка. Лола Чика понечи да каже нещо, но се сдържа. Тогава Адриа си даде сметка, че още стои там права, сякаш искаше да си поприказва.
– Какво? – попита без никакво желание за разговор.
– Нищо. Знаеш ли какво? Ще направя вечерята, майка ти няма да се забави много.
Излезе, а аз се заех да чистя колофона на цигулката и се чувствах тъжен до дъното на душата.
23
– Не си наред, сине.
Майка седна на креслото за пиене на кафе. Адриа беше започнал разговора по възможно най-лошия начин. Понякога се чудя как не са ме отпращали по-често с едно разкарай се. Защото, вместо да започна с думите майко, реших да продължа следването в Тюбинген, а тя да ми отговори в Германия? Тук не се ли чувстваш добре, сине? Вместо това започнах с думите майко, имам да ти кажа нещо.
– Какво? – Уплашена, тя седна на креслото за пиене на кафе; уплашена, защото от години живеем заедно, без да има нужда от много приказки, но най-вече без да има нужда да си казваме майко, имам да ти кажа нещо.
– Ами преди известно време говорих с някоя си Даниела Амато.
– С кого казваш, че си говорил?
– С моята полусестра.
Майка подскочи като ужилена. Вече се беше настроила против това, което щях да кажа, абе, магаре такова, ама хич не знаеш как да се държиш.
– Ти нямаш никаква полусестра.
– Като сте скрили от мен, това не значи, че нямам. Даниела Амато, от Рим. Имам телефона и адреса й.
– Какво, заговорничиш ли?
– Хайде сега. За какво?
– Не се доверявай на тази крадла.
– Каза ми, че би желала да стане съдружничка в магазина.
– Знаеш ли, че ти е откраднала имението Казик?
– Ако добре съм разбрал, баща ми й го е дарил, не ми е откраднала нищо.
– Като вампир е. Иска й се да си присвои магазина.
– Не, иска да участва.
– Защо мислиш, че иска?
– Не знам. Защото беше на баща ми ли?
– Да, ама сега е мой и моят отговор на всяко предложение от страна на тази гримирана курва е не.
Е, няма що, много хубаво започнахме. Хареса ми лингвистичната изтънченост на майка. Все още права, крачеше из столовата, смълчана, мислеше дали да продължи да ругае, или да мине на нещо друго. Продължи с „нещо друго“: