Изповядвам
- Автор: Кабре Жауме
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Изповядвам». Краткое содержание книги:
Десет дни наред, независимо дали вали, или грее слънце, всяка сутрин Адриа отиваше на срещата в осем часа пред спирката на трамвая, в желанието си да стане чудо и Сара да не е заминала за Париж, ето, в края на краищата отново съм тук, или пък беше само едно изпитание, за да разбера дали ме обичаш истински, или не знам, но всичко може да се случи, хайде да видим дали ще се появи, преди да минат пет трамвая. Докато на единайсетия ден още щом стигна на спирката, си каза, че му е втръснало да гледа как отминават трамваите, които никога няма да вземем двамата заедно. И никога повече не стъпих на онази трамвайна спирка, Сара. Никога повече.
* * *
В консерваторията, след като лъгах най-безсрамно, успях да получа адреса на маестро Кастелш, който преди много време е преподавал там. Предположих, че след като са роднини, сигурно знае адреса на Сара в Париж. Ако изобщо беше в Париж. Ако изобщо беше жива. Звънецът на апартамента на маестро Кастелш звънеше до-фа. От нетърпение звъннах до-фа, до-фа, до-фа и си дръпнах пръста, уплашен от това, колко малко владея чувствата си. Или не, по-скоро не исках маестро Кастелш да се ядоса и да ми каже тогава няма да ти го кажа, защото си невъзпитан. Никой не отваряше вратата да ми даде адреса на Сара и да ми пожелае късмет.
– До-фа, до-фа, до-фа.
Никой не отваряше. След няколко минути настоятелно звънене Адриа се огледа, като се чудеше какво да прави. Тогава позвъних на вратата на съседите от етажа, чийто звънец имаше безличен и грозен звук като нашия вкъщи. Веднага, сякаш го беше очаквала, една дебела жена, облечена в небесносин пеньоар с кухненска престилка на цветчета отгоре, отвори вратата. Лоши очи. Ръцете на кръста, заплашително:
– Казвай!
– Вие знаете ли дали... – сочейки назад, към вратата на маестро Кастелш.
– Пианистът?
– Именно.
– Слава богу, умря преди... – Погледна вътре и извика: – Преди колко време, Тайо?
– Шест месеца, дванайсет дни и три часа! – каза отдалеч дрезгав глас.
– Шест месеца, дванайсет дни и... – Крещейки навътре: – Колко часа?
– Три! – дрезгавият глас.
– И три часа – повтори жената. – И слава богу, вече сме спокойни и можем да слушаме радио, без да ни пречи. Не можете да си представите как свиреше на пианолата, всеки божи ден, по всяко време. – Сещайки се за нещо: – За какво го търсите?
– Няма ли...
– Роднини?
– Аха.
– Не. Живееше сам. – Навътре към апартамента: – Нали нямаше роднини?
– Не, само шибаното скапано пиано от майната му! – дрезгавият глас на Тайо.
– А в Париж?
– В Париж?
– Да. Роднините в Париж...
– Нямам представа. – Недоверчиво: Тоя мъж, роднини в Париж?
– Да.
– Значи не. – Като заключение: – За нас той е мъртъв и погребан.
Когато остана сам на площадката с мигащата крушка, Адриа знаеше, че му се затварят много врати. Върна се вкъщи и тогава започнаха трийсетте дни през пустинята и покаянието. Нощем сънуваше, че отива в Париж и насред улицата започва да я вика, но шумът от уличното движение заглушава отчаяния му вик и той се будеше изпотен, разплакан и не можеше да разбере света, който съвсем доскоро беше така ведър. Няколко седмици не излезе от къщи. Свири на сторионито и успя да постигне тъжен звук, но усещаше пръстите си лениви. Искаше да препрочете Нестле, но не можеше. Макар че пътуването на Еврипид от реториката до истината го беше развълнувало при първия прочит, сега не му казваше нищо. Еврипид беше Сара. В едно беше прав Еврипид: човешкият разум не може да победи ирационалната сила на душевните вълнения. Не мога да уча, не мога да разсъждавам. Трябва да плача. Бернат, ела. Бернат никога не беше виждал приятеля си толкова съсипан. Остана поразен, като видя, че сърдечната болка може да бъде толкова дълбока. Искаше да му помогне, но нямаше никакъв опит в лекуване на сърцето и каза погледни го така, Адриа.
– Как?
– След като се е покрила по такъв начин, без обяснения...
– Какво?
– Тогава значи е...
– Да не си посмял да я обиждаш. Ясно?
– Добре, както искаш. – Поглежда наоколо в кабинета, разперил ръце. – Ама не виждаш ли докъде те е докарала? Без поне една бележчица да напише, Адриа, виж сега, момче, намерих си друг, по-хубав, егати? Не разбираш ли, че така не се прави?
– По-хубав и по-умен, да, това съм си го мислил.
– По-хубави от теб с лопата да ги ринеш. Ама по-умни...
Мълчание. От време на време Адриа клатеше глава, отричаше и повтаряше, че нищо не разбира.
– Да отидем при родителите и да ги попитаме госпожо и господин Волтес-Епстейн, какво, по дяволите, става тук? Какво криете от мен? Къде е Сага, и така нататък. Какво ще кажеш?