Кралство на пепелта
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #7
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722755
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралство на пепелта». Краткое содержание книги:
Живяла някога в земя отдавна изпепелена една принцеса млада, готова за кралството си да умре...
Елин се е заклела да спаси народа си – но това ще ? струва скъпо. Заключена в железен ковчег от кралицата на елфите, тя трябва да впрегне цялата си воля, за да понесе месеците мъчения. Елин осъзнава, че ако Майев я пречупи, всички, които обича, ще бъдат обречени. Но решимостта ? започва да я напуска с всеки изминал ден…
Последната битка е започнала…
Нишките на съдбата се преплитат за сетен път в битката за спасението на Ерилея. Някои връзки ще се заздравят, докато други ще бъдат прекъснати. Врагове и приятели застават рамо до рамо във финалната битка за съдбата на един континент и обещанието за един по-добър свят.
Астерин отговори от името на цялото им сестринство.
- Не. Никоя от нас. Аз прекарах известно време в една гора отвъд планината, но така и не стигнах до Пустошта.
Тъга проблясваше в златисточерните очи на вещицата, навярно заради неизказаната част от тази история. Сорел, Веста и дори Манон я погледнаха със същата тъга.
Манон се обърна към Гленис, единствената крочанка край това огнище:
- Защо питаш?
- От любопитство - каза старицата. - И ние не сме стъпвали там. Не смеем.
- От нас ли се боите?
Астерин се приведе към огъня и златистата ѝ коса се люшна напред. Беше вързала кожена лента през челото си - не черната, която носеше през последното столетие, но все пак изглеждаща подобно. Поне едно нещо не се беше променило.
- Боим се да видим какво е останало от някогашния ни град, от земите ни.
- Само руини. Поне така разправят - пророни Манон.
- Ще възродите ли града, ако имате тази възможност? - попита Гленис.
- Не сме го обсъждали - каза Астерин. - Не знаем дали някога ще се приберем у дома.
- Струва ми се разумно да си начертаете план - заключи умислено Гленис. - Много е важно. - Сините ѝ очи се спряха на Манон. - Не само за крочанките, но и за вашия народ.
Дориан кимна, макар и да не участваше в разговора.
Какъв ли единен народ биха формирали Тринайсетте, Железни зъби и крочанките?
Манон отвори уста, но в този миг Сенките долетяха в кръга на огнището им с обтегнати от тревога лица. Тринайсетте светкавично скочиха на крака.
- Разузнахме напред по пътя чак до сборната точка - обяви задъхано Еда.
Манон се подготви за най-лошото. Трудно доловима сила зашепна из лагера - едничкият признак, че магията на Дориан ги бе обгърнала в почти непробиваем щит.
- Отдалеч вони на смърт - довърши Бриар.
33
Бяха закъснели.
Не само с час или ден. Състоянието на телата по осеяната с листа поляна на трийсетина километра южно от тях говореше, че седмицата закъснение бе коствала всичко на военния отряд от Ейлве.
Моратската армия беше оставила мъртвите воини да гният заедно с няколко крочанки с червени пелерини, призовали северните си сестри. Очите на Манон се насълзяваха от вонята на разлагаща се плът.
Тя беше отговорна за това.
Тя беше забавила крочанките с онази битка. Само поглед към Дориан, изправен в единия край на поляната с ръка върху носа заради силната смрад, ѝ даде да разбере, че и кралят си мисли същото. Ледът в очите му говореше достатъчно красноречиво.
- Някои са се измъкнали - обяви Еда с мрачно лице. - Но повечето не са имали подобен късмет.
- Нарочно са ги оставили живи - заяви на всеослушание Бронуен. - За да сеят страх.
Манон плъзна очи по древните дъбове наоколо, покосени като телата на поляната. Доказателство за унищожителната мощ, вилняла тук.
Но отговорността беше и нейна.
Бронуен каза със студен, гърлен глас:
- Нима някоя простосмъртна войска може да оцелее при нападение от легион на Железни зъби? Особено въздушен легион, обучен от толкова легендарна Водачка на Крилото.
- Внимавай какво дрънкаш! - предупреди я Астерин.
Уна, красивата тъмнокоса крочанка, братовчедка на Манон, хвана здраво метлата си със сребърни пръстени и каза:
- Вие сте ги обучили. Всички вие. Обучили сте вещиците, отговорни за това. - Тя посочи гниещите трупове с раздрани гърла, видимо лишени от милостива, бърза смърт. - Как очаквате да си затворим очите?
Спусна се мълчание. Дори Астерин не продума. Нито Тление.
Манон почувства ръцете си крехки. Чужди. Мечът в тях сякаш щеше да се разпадне всеки момент.
Тя беше отговорна за това. Войниците по широката поляна не ѝ бяха никакви, повечето бяха простосмъртни, но... До ботушите ѝ лежеше жена, разпорена от пъпа до гръдната кост. Кафявите ѝ очи се взираха незрящо в изпотрошената плетеница от клони над тях. Устата ѝ беше застинала в агонизиращ рев.
- Мога да ги изгоря - предложи Дориан.
Коя ли беше жената воин пред нея? За кого ли се бе сражавала? Без значение за кое кралство и кой владетел, а за кой човек, присъстващ в живота ѝ, заслужаващ закрила...
- Трябва да известим краля и кралицата на Ейлве - рече Бронуен. - Да предупредим принцовете да се покрият. Ераван не взима пленници.
Манон продължаваше да се взира в посечената жена. От това някога бе извличала наслада. С това се бе хвалила пред света, и то без нито капка съжаление. Само с надеждата баба ѝ да одобри. Железни зъби да одобрят.
С това щяха да ги запомнят.