Кралство на пепелта
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #7
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722755
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралство на пепелта». Краткое содержание книги:
Живяла някога в земя отдавна изпепелена една принцеса млада, готова за кралството си да умре...
Елин се е заклела да спаси народа си – но това ще ? струва скъпо. Заключена в железен ковчег от кралицата на елфите, тя трябва да впрегне цялата си воля, за да понесе месеците мъчения. Елин осъзнава, че ако Майев я пречупи, всички, които обича, ще бъдат обречени. Но решимостта ? започва да я напуска с всеки изминал ден…
Последната битка е започнала…
Нишките на съдбата се преплитат за сетен път в битката за спасението на Ерилея. Някои връзки ще се заздравят, докато други ще бъдат прекъснати. Врагове и приятели застават рамо до рамо във финалната битка за съдбата на един континент и обещанието за един по-добър свят.
С това щяха да запомнят нея.
Почетната ездачка на Ераван. Водачката на Крилото му.
- Не ги изгаряй - каза Манон.
Над поляната се възцари тишина.
Манон коленичи на вонящата земя, извади железните си нокти и започна да копае.
Астерин изхлузи ръкавиците си и приклекна на земята до нея. Сорел и Веста ги последваха. После и другите вещици от Тринайсетте.
Премръзналата твърда земя не се поддаваше лесно. Раздираше пръстите на Манон, корени и скали дращеха кожата ѝ.
В отсрещния край на поляната Карсин, вещицата, на която Манон бе върнала метлата, също понечи да клекне. Манон вдигна мръсна, разкървавена ръка. Вещицата спря.
- Само Тринайсетте - отсече Манон. - Ние ще ги погребем. - И продължи да копае пред безмълвните крочанки. - Ще ги погребем всичките.
***
Часове наред Манон и Тринайсетте клечаха в окървавената пръст и копаеха гроба.
Дориан помагаше на Бронуен и Тление да нахвърлят известията до краля и кралицата на Ейлве и двамата им синове. Предупреждение за опасността - и нищо повече. Без искания за помощ и за подкрепления.
Крочанските вестоноски се върнаха малко преди съмване. Южняшките им сродници, които ги бяха призовали тук, бяха пристигнали точно след клането, твърде късно, за да спасят човешкия военен отряд и онези няколко вещици, изпратени напред. Затова бяха отлетели към Банджали, където четирите им сестринства сега помагаха на краля и кралицата на Ейлве.
Но излизаше, че ейлвийските владетели не се нуждаеха от помощ. Другата крочанска вестоноска се бе завърнала с послание лично от краля: загубата на военния отряд наистина била тежък удар, но не и съкрушителен за кралството им. Войската им от бунтовници и други воини, макар и малка, все още била силна и съумявала да отблъсква Морат. Войниците им щели да удържат южния фронт до последен дъх.
Дориан сглоби недоизреченото между редовете: не можеха да отпуснат нито един воин на Терасен. И след видяното той беше склонен да им повярва.
Ейлве даваше твърде много, и то от твърде дълго. Време беше и останалите кралства да поемат част от товара.
Дориан се питаше дали Манон знае, че крочанките я наблюдаваха. Не с омраза, а с известна доза уважение. Заедно с Тринайсетте изкопаха голям гроб, без дори да искат от уивърните си помощ с пръстта.
Слънцето се издигна в небето и започна да се спуска към хоризонта. Гробът бавно се оформяше. Достатъчно широк за всички загинали воини.
Дориан трябваше да проникне в Морат. Възможно най-скоро.
Преди това да се е случило отново. Преди да се наложи да копаят нов масов гроб. Не можеше да понесе идеята - плашеше го повече дори от тази пак да сложат нашийник около врата му.
Смогна да се измъкне чак след свечеряване. Откри една празна поляна, нарисува символите и заби Дамарис в земята, лъснал от собствената му кръв.
Този път призивът му скоротечно намери отговор.
Но не треперливият образ на Гавин се материализира в нощта.
Магията на Дориан бликна, готова за атака, докато неясната фигура придобиваше форма.
След миг Калтейн Ромпие, облечена в ониксовочерна рокля, с разпуснати тъмни коси, му се усмихна горчиво.
***
Думите се изпариха от устата на Дориан.
Магията му обаче продължи да се вие около него с невидими ръце, решени да трошат кости.
Не че Калтейн Ромпие имаше живот, който да отнеме.
Въпреки това тя вдигна фината си ръка, докато призрачен вятър развяваше ефирната ѝ рокля и копринените ѝ коси.
- Идвам с добро.
- Не съм те призовавал.
Само това му хрумна да ѝ каже.
Калтейн плъзна тъмни очи към Дамарис, забит в кръга от Знаци на Уирда.
- Нима?
Не желаеше да се замисля как и защо мечът бе призовал нея вместо Гавин. Дали си имаше своя воля, или благословилият го бог бе уредил тази среща. За да му разкрие нещо.
- Смятах, че те унищожиха в Морат - програчи той.
- Така е. - Лицето ѝ беше по-топло, отколкото някога приживе. - Унищожиха ме по много начини.
Манон и Елида му бяха разказалц какво е понесла. Какво е направила за тях. Той сведе глава в поклон.
- Съжалявам.
- За какво?
И думите се изляха от устата му, от онова прибулено място, на което ги държеше още от Каменните блата на Ейлве.
- Че очите ми не се отвориха по-рано; че не разбрах къде са те отвели. Както и че не ти помогнах, когато имах тази възможност.
- Наистина ли имаше възможност?
Въпросът ѝ беше овладян, но Дориан можеше да се закълне, че в гласа ѝ се прокрадна едва забележима острота.
Той отвори уста да отрече. Ала все пак реши да погледне назад - към човека, който беше, преди да му сложат нашийника, преди да се влюби в Сорша.