Кралство на пепелта
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #7
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722755
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралство на пепелта». Краткое содержание книги:
Живяла някога в земя отдавна изпепелена една принцеса млада, готова за кралството си да умре...
Елин се е заклела да спаси народа си – но това ще ? струва скъпо. Заключена в железен ковчег от кралицата на елфите, тя трябва да впрегне цялата си воля, за да понесе месеците мъчения. Елин осъзнава, че ако Майев я пречупи, всички, които обича, ще бъдат обречени. Но решимостта ? започва да я напуска с всеки изминал ден…
Последната битка е започнала…
Нишките на съдбата се преплитат за сетен път в битката за спасението на Ерилея. Някои връзки ще се заздравят, докато други ще бъдат прекъснати. Врагове и приятели застават рамо до рамо във финалната битка за съдбата на един континент и обещанието за един по-добър свят.
Призрачна усмивка осени устните ѝ, но изчезна още преди да се оформи напълно.
Елин остана на колене, а Фенрис се огледа наоколо с озарени от изненада и облекчение тъмни очи. Срещна погледа на Роуан, който му кимна с усмивка.
- Приветстваме те в двора ни, кутре! - каза с пресипнал глас той.
Неприкрита емоция покори лицето на вълка, преди наново да го извърне към Елин.
Тя се взираше празно в далечината. Фенрис побутна рамото ѝ с козинестата си глава.
Елин погали отнесено белия му кожух. Сърцето на Роуан се сви.
Майев беше проникнала в съзнанието му, за да подмами собствените му инстинкти.
Какво ли бе направила с нея? Какво ли ѝ бе причинявала през последните месеци?
- Трябва да вървим - обади се Гавриел със също толкова пресипнал глас, докато наблюдаваше Фенрис, заел място закрилнически до Елин. - Трябва да се отдалечим от лагера и да си намерим укритие за нощта.
Някъде, където да обмислят как и по кой път да напуснат кралството. Най-мъдро бе да тръгнат през гората - директно към планината. Плътните корони на дърветата предлагаха достатъчно добро прибежище, а и наоколо имаше много пещери.
- Можеш ли да вървиш? - обърна се Лоркан към Фенрис. Вълкът плъзна тъмни, гибелни очи към него.
Да, свадата помежду им беше неизбежна. Възмездието също. Но ето че сега вълкът просто кимна отривисто.
Елида взе една от раниците, струпани до дънера на близкото дърво.
- Накъде?
Роуан обаче не можа да отговори.
Тихи като призраци, те изникнаха на поляната, сякаш току-що се бяха пръкнали на белия свят изпод горската сянка.
Дребни тела, едни светли, други - черни като нощта, трети - люспести. Почти целите бяха скрити, с изключение на издължените им пръсти и широките им, нетрепващи очи.
Елида ахна.
- Малките хора.
***
Елида не беше съзирала и следа от Малките хора още отпреди обсадата на Терасен. Дори тогава само ги мяркаше или чуваше под древната сянка на Оуквалдския лес. Но никога толкова многобройни, толкова явно напъплящи.
Не че се откриваха изцяло.
Шепа от тях, които се бяха струпали от другата страна на поляната, се криеха зад корени, камъни и шума. Никой от елфите не помръдваше, но Фенрис наостри уши към тях.
Чудо - истинско чудо се беше случило с кралицата и вълка.
Макар че Фенрис изглеждаше изтощен, следеше с бистър поглед събиращите се Малки хора.
Елин почти не ги погледна.
Светла, длъгнеста ръка се подаде над един обвит в мъх камък и се сви в приканващ жест. Елате!
Роуан попита с гранитен глас:
- Искате да ви последваме ли?
Ръката повтори същото движение. Елате!
Гавриел прошепна:
- Те познават гората по-добре и от нас.
- Вярваш ли им? - настоя Лоркан.
Роуан надникна към Елин.
- Веднъж спасиха живота ѝ. - В нощта, когато асасинът на Ераван се бе върнал за Елин. - И сега ще го сторят.
***
Минаваха безшумно и незабележимо покрай дърветата, скалите и поточетата на древната гора.
Роуан вървеше крачка зад Елин и Фенрис, Гавриел и Елида водеха групичката им, а Лоркан се придържаше най-отзад, докато следваха Малките хора.
Елин не изричаше нищичко, не правеше нищо, просто се надигна, когато ѝ казаха, че е време да вървят. Роуан ѝ предложи пелерината си и тя я допусна през сферата си от златист, прозрачен огън, за да загърне голото ѝ тяло.
Стискаше я пред гърдите си, изминавайки километър след километър с боси крака. Дори камънакът и корените в гората да нараняваха стъпалата ѝ, не го показваше. Просто вървеше редом с Фенрис до себе си в кълбото ѝ от огън, като че бяха два призрака, излезли от нечия древна памет.
Видение от незапомнени времена - кралицата и вълкът, обитаващи старата гора.
Спътниците им рядко проговаряха, докато часовете и километрите се нижеха покрай тях. Докато гористите хълмове преминаваха в стръмни склонове, камъните ставаха все по-големи, а скалите и дърветата - все по-грохнали.
- От древните войни между горските духове - каза Гавриел на Елида, като я видя да гледа смръщено един склон, осеян с повалени дървета и пръснати на парчета скали. - Някои още ги водят, без изобщо да знаят и да ги е грижа какво се случва по други земи.
Роуан никога не бе зървал с очите си расата безплътни същества, много по-древни и потайни дори от Малките хора. Но в горския си дом, разположен високо в планината, към която крачеха сега, понякога в тъмните, безлунни нощи беше чувал трошене на скали и дървета.
Вече се намираха доста близо до мястото, където някога бе построил планинската си къща - на трийсетина километра. От много време му се искаше един ден да заведе Елин там, макар че вятърът отдавна бе отнесъл пепелищата от изгорелия му дом. Искаше да ѝ покаже къде беше живял, къде бе погребал Лирия. Тя все още спеше вечния си сън там - неговата подставена, мнима вречена.