Кралство на пепелта

Ала дори и нейният огън не съумя да освети огромната зала, в която ги въведоха водачите им. Беше толкова висока, че таванът ѝ се губеше в тъмата, но не височината ѝ го накара да спре.

В скалните стени бяха издълбани ниши, някои подсигурени с шалтета за спане, други - пълни с купчини дрехи, трети - с храна. До едната гореше малък огън, а до стената отвъд него се забелязваше каменно корито с вода, стичаща се от бълбукащо поточе.

А по-навътре в пещерата, от отсрещната страна на залата, голямо езеро се простираше между черните скали, губейки се в мрака.

Под планината трептяха безброй езера и реки - толкова надълбоко, че даже и елфите нямаха желание или смелост да ги разучават.

Малките хора обаче си бяха присвоили това езеро и дори бяха украсили стените наоколо с масивни брезови клони. Сред листата бяха окачили гирлянди, венци и блещукащи сини лампички.

Магически - древни и причудливи лампички. Сякаш отскубнати от нощното небе.

Елида оглеждаше помещението с явна възхита. Израженията на Гавриел и Лоркан бяха остри и предпазливи. Това на Роуан също. Входът, през който бяха влезли, май беше и единственият изход, а езерото се разстилаше твърде надалеч, за да може да види отсрещния му бряг.

Без дори да забави крачка, Елин се отправи към една от блещукащите стени. Нямаше и следа от обичайната ѝ бдителност, от светкавичния ѝ поглед, отчитащ всички изходи и възможни капани, всички потенциални оръжия.

Като че беше в транс. Като че потъваше в бездънен океан навътре в себе си - потъваше толкова надълбоко, че Роуан и другите бяха като птици, кръжащи над далечната му повърхност.

Тя вървеше към стената с изящно наредени брезови клони, а сред тях, установи Роуан, се криеха още от Малките хора.

Елин стъпваше безшумно по камъка. Фенрис спря недалеч от нея, навярно за да ѝ предложи известно уединение.

Роуан смътно отчете, че Лоркан, Елида и Гавриел се отправят към някаква ниша в другия край на залата, за да прегледат провизиите в нея.

Той обаче остана в центъра на помещението. Вречената му спря пред бляскавата, жива стена. Лицето ѝ беше безизразно, тялото ѝ - в покой.

Тя кимна на Малките хора, полускрити сред клоните пред нея. Челюстите ѝ се задвижиха - говореше. Кратки, отсечени думи.

Роуан дори не подозираше, че Малките хора бяха способни на реч. Но ето че неговата кралица, съпруга и вречена си шепнеше нещо с тях.

Накрая си тръгна със същото празно лице и очи, безизразни и студени като езерото. Фенрис закрачи до нея, а Роуан не помръдна от мястото си, наблюдавайки я как пристъпва към малкия огън.

Щом се отправяше към огъня, и то все още обгърната от своя собствен, изглежда, че Малките хора я бяха уверили, че тук ще са в безопасност.